Копнеж

— Най-добре разкарайте това нещо от пътя ми, ако не искате да го прегазя на излизане — извика Кълпепър, след което затръшва вратата, а ние тримата се втурнахме да издърпаме тялото на Виктор от алеята, преди огромният джип да е дал на заден.

Беше минала цяла вечност от времето, когато се бях чувствал толкова млад, толкова беззащитен пред някой проклет възрастен.

Когато синият джип се изгуби от поглед, Грейс се обади:

— Тръгна си. Копелето.

Приклекнах край вълка и повдигнах муцуната му. Очите на Виктор ме гледаха празни и безжизнени, безвъзвратно изгубени от другата страна на смъртта.

Тогава казах това, което трябваше да кажа много, много отдавна:

— Съжалявам, Виктор. Толкова съжалявам.

Казах го на последния човек, чийто живот щях да разруша някога.

Четирийсет и четвърта глава Сам

Тази година вече бях изкопал прекалено много гробове.

Двамата с Коул взехме лопатата от гаража и се редувахме да копаем в твърдата, полузамръзнала почва. Не знаех какво да му кажа. Устата ми бе претъпкана с думите, които трябваше да кажа на Том Кълпепър, и когато се опитах да открия някоя за Коул, установих, че не ми е останала такава.

Исках Грейс да изчака вътре, но тя настоя да дойде с нас. Гледаше ни измежду дърветата, обгърнала ръце около тялото си, със зачервени очи.

Бях избрал това място, кално и без много растителност, защото бе много красиво през лятото. Когато валеше, от листата се вдигаше пара и те изглеждаха ярки и бели, танцуващи с вятъра. За първи път го виждах с човешки очи по това време на годината и установих, че то е не по-малко красиво и сега. Докато копаехме, вечерта се спускаше, а процеждащите се през клоните лъчи на залязващото слънце рисуваха плетеници от светлина сред синкавите сенки. Всичко бе обагрено в жълто и индиговосиньо, картина на импресионист за трима тийнейджъри на погребение.

Коул се бе променил отново след последния път, когато го бях видял. Докато му подавах лопатата, разменихме погледи. И за първи път, откакто се бяхме срещнали, очите му не бяха празни. Видях в тях болка и вина… и Коул. Най-сетне видях Коул.

Тялото на Виктор лежеше на няколко фута от нас, завито с чаршаф. Докато копаехме, в главата ми започна да се оформя текстът на песен за него.

Вдигна платна към остров неизвестен,

така и не откри отново пътя към дома.

Сега бродиш под вълните морски,

обгърнат от студена самота…

Грейс ме погледна, все едно знаеше какво точно правя. Тези стихове можеха да бъдат и за нея, така че ги изтласках от мислите си. Копаех, а после чаках да дойде моят ред да копая. Мислех единствено за това, докато слънцето потъваше отвъд хоризонта.

Когато гробът вече бе достатъчно дълбок, и двамата се поколебахме. Оттук можех да видя корема на Виктор под чаршафа и дупката от изстрела, който го беше убил. Беше срещнал края си като животно.

Тялото, което Кълпепър измъкна от багажника си, лесно би могло да бъде това на Бек или на Пол. До миналата година можеше да бъде и моето. Всъщност той почти беше успял да ме убие.

Грейс

Коул не можеше да го направи.

Когато гробът най-сетне бе изкопан и той застана до Сам, загледан към тялото в краката си, видях, че не може да го направи. Разпознах маската на самоконтрол, под която всеки дъх караше тялото му да потреперва.

Изпитвала бях същото чувство.

— Коул — казах и двамата със Сам се извърнаха към мен. Наложи им се да погледнат надолу, защото бях прекалено уморена, за да стоя изправена. От мястото ми сред студените сухи листа посочих към тялото на Виктор. — Защо не кажете няколко думи? Имам предвид за Виктор.

Сам примигна изненадано към мен. Помислих си, че може би е забравил как веднъж вече ми се бе наложило да се сбогувам с него. Знаех какво е усещането.

Коул не гледаше към никого от нас. Притисна юмрук към челото си и преглътна.

— Аз не мога да, ами… — Той млъкна, защото гласът му трепереше. Видях как гърлото му помръдна, когато преглътна отново.

Правехме всичко по-трудно за него. Карахме го да се бори едновременно с мъката си и със сълзите.

Сам бързо разбра какво става.

— Можем да се махнем, ако искаш да останеш насаме с него.

— Моля ви, недейте — прошепна Коул.

Неговото лице все още беше сухо, но една ледена сълза се спусна по моята гореща буза и се плъзна под брадичката ми.

Сам изчака още известно време Коул да заговори и когато той не го направи, произнесе с нисък и тържествен глас:

— Смъртта идва сред нас с обувки, в които няма нозе, с костюм, в който няма човек. Тя идва и почуква с пръстен, на който няма камък и в който няма пръст. Идва и изкрещява без уста, без език, без гърло. Въпреки това ние чуваме стъпките й, чуваме как шумолят дрехите й.

Пристъпи към Коул и след това внимателно положи ръка на рамото му.

— Това не е Виктор. Това е просто дреха, която Виктор е носил за малко. Но вече никога няма да я облече.

Двамата сведоха очи към тялото на вълка, което изглеждаше дребно и сковано, безпомощно и победено в смъртта си.

Коул се стовари на колене край него.