Копнеж

— Какво имаш предвид с това? Грейс Бризбейн, нали не искаш да ми кажеш, че нямаш намерение да се прибираш у вас? Кажи ми, че причината за всичко това е моментен пристъп на гняв, задето са те наказали. Кажи ми дори, че просто не можеш да живееш без неустоимото малко Момченце на Момчето. Само не ми казвай, че смяташ това да продължи завинаги!

Сам се намръщи при споменаването на неговото малко Момченце.

— Не знам — въздъхнах. — Не съм мислила в чак такава перспектива. Но не, наистина нямам намерение да се прибирам скоро. Мама услужливо сподели с мен, че връзката ми със Сам е просто мимолетно увлечение и трябва да науча разликата между любовта и похотта. Снощи пък татко ми заяви, че няма да видя повече Сам, докато не навърша осемнайсет.

Сам изглеждаше шокиран. Не бях споделила с него тези подробности.

— Еха! Невъзможността на родителите да ни разберат никога няма да спре да ме удивлява. Особено предвид факта, че Момчето е… ами Момчето очевидно е невероятно, така че какъв точно им е проблемът? Както и да е, какво да правя? Планираш ли да… ъъъ… ами… Да де, според теб какво точно ще се случи?

— В един момент ще ми писне да нося двете си налични тениски отново и отново, така че ще трябва да се прибера и да се изправя срещу тях. Но дотогава… Предполагам, че просто няма да говоря с тях. — Чувствах се странно, че казвам нещо подобно. Да, бях им бясна заради нещата, които ми казаха. Но дори аз бях наясно, че тези неща сами по себе си не бяха достатъчно основание да избягам от дома си. Те по-скоро бяха само върхът на айсберга, а аз всъщност не бях избягала, а по-скоро бях направила емоционалната дистанцираност между родителите ми и мен официална. Реално днес щях да прекарам заедно с тях точно толкова време, колкото бяхме прекарвали и през по-голямата част от тийнейджърските ми години.

— Еха — повтори Рейчъл. Знаех, че е наистина смаяна, щом това беше всичко, което имаше да каже.

— Просто приключих — заявих и за моя изненада гласът ми потрепери съвсем мъничко. Надявах се Сам да не го е доловил. Постарах се тонът ми да бъде твърд и непоколебим, когато продължих. — Приключих с преструвките, че сме едно щастливо семейство. Крайно време е да се погрижа за себе си.

Всичко внезапно ми се стори безкрайно нереално: този миг, докато седях в сумрачното малко сепаре в „При Кени“, държачът за салфетки, в който се виждаше отражението на приведения към мен Сам, чувството, че съм остров, който отплува все по-далеч и по-далеч от брега. Знаех, че тази сцена ще се запечата в мозъка ми: слабата светлина, нащърбените ръбове на чиниите, все още пълната чаша с кафе пред мен, бледите цветове върху раираната тениска на Сам.

— Еха — каза Рейчъл за трети път. Последва дълга пауза, преди да продължи. — Грейс, ако наистина мислиш сериозно всичко това… внимавай, става ли? Искам да кажа… не наранявай Момчето. Цялата история ми се струва като една от онези войни, в края на които остават много трупове, а селищата из околността са опустошени и разграбени.

— Повярвай ми, Момчето е единственото нещо във всичко това, което съм решена да опазя.

Рейчъл въздъхна дълбоко:

— Хубаво. Знай, че ще направя всичко, което поискаш. Най-вероятно ще трябва да се свържеш и с онази — с — модерните — обувки, за да знае и тя какво се случва.

— Благодаря ти — казах, а Сам облегна глава на рамото ми, сякаш внезапно се бе почувствал толкова изтощен, колкото бях и аз. — Ще се видим утре.

Рейчъл се съгласи, че ще се видим, и затвори. Плъзнах телефона в един от джобовете на панталоните, които беше обул Сам, преди да опра глава в неговата. Затворих очи и за миг просто вдишах аромата на косата му и си представих, че вече сме се върнали в къщата на Бек. Просто исках да се сгуша в него и да спя, без да ми се налага да се притеснявам за сблъсъка с родителите ми, за Коул или за миризмата на бадеми и вълк, която отново бе започнала да разцъфва над кожата ми.

— Събуди се — прошепна ми Сам.

— Не спя — отвърнах.

Той извърна очи към мен, а после към чашата ми с кафе.

— Не си изпила нищо от твоята течна енергия, Грейс. — Не изчака отговора ми, просто измъкна няколко банкноти от портфейла си и ги затисна със собствената си празна чаша. Изглеждаше уморен и остарял, с тъмни кръгове под очите, и аз внезапно бях обзета от чувство за вина. Наистина правех живота му по-труден.

Чувствах кожата си изтръпнала и обтегната. В устата ми отново се бе появил металически вкус.

— Нека си вървим у дома — казах.

Сам не ме попита кой дом имах предвид. Тази дума в момента обозначаваше само едно място.

Четирийсет и трета глава Сам

Трябваше да се досетя, че рано или късно ще се стигне дотук. Всъщност може би наистина се бях досетил по някакъв начин, защото не бях изненадан, когато видях синия джип на алеята пред къщата на Бек. Едно от онези чудовища на четири колела с размерите на малък универсален магазин. На табелката с регистрационния номер пишеше КЪЛПЕПЪР, а самият Том Кълпепър стоеше пред колата. Той ръкомахаше диво към Коул, който от своя страна изглеждаше безкрайно незаинтересуван от разговора.