Копнеж

Дезорганизираният вой продължаваше, по-скоро протест, отколкото песен.

Знам, че вие ми липсвате.

И точно тогава, донякъде изненадано, осъзнах, че нещата стоят точно така. Липсваха ми хората. Не животът като вълк. Тази… тази личност, която се бе облегнала на перваза, изпълнена с човешки спомени, страхове и надежди, тази личност, която щеше да остарее… не исках да я изгубя. Не ми липсваха нощите, в които стоях сред тях и виех. Не бих могъл да сравня това с пръстите ми, плъзнали се по струните на китарата. Тяхната затрогваща песен никога не би могла да бъде толкова триумфална, колкото собствения ми глас, който произнася името на Грейс.

— Някои хора тук се опитват да спят — извиках в тъмнината, която погълна лъжата ми.

Вълците замлъкнаха. Мракът се изпълни с тишина. В притихналата нощ не се чуваха дори птичи крясъци или шумолене на листа. Само далечното проскърцване на спирачки нейде на шосето.

— Аууууууууу — провикнах се през прозореца. Почувствах се глупаво заради жалкия начин, по които се опитвах да пригласям на своята глутница.

Тишина. Достатъчно дълга, за да разбера колко много ми се искаше да им липсвам.

После те започнаха да вият отново, шумно както преди, но сякаш обзети от ново вдъхновение. Ухилих се.

— Все си мислех, че трябва да притежаваш инстинктите на звяр и способността да чуеш игла, паднала на цяла миля от теб.

Подскочих и се спрях точно навреме, за да не счупя прозореца с ръка. Когато се обърнах, видях Грейс да стои на вратата с раница през рамо. Усмивката й беше… срамежлива.

— А аз успях да се промъкна тук без никакъв проблем, докато ти… Какво правеше всъщност?

Затворих прозореца и отново се обърнах към нея, примигвайки. Да, това наистина беше Грейс, тук, в спалнята на Бек.

Грейс, която в момента трябваше да си бъде вкъщи, в собственото си легло. Грейс, която непрекъснато обитаваше мислите ми, когато бях неспособен да я сънувам. Незнайно защо не бях изненадан. Не бях ли знаел през цялото време, че тя ще дойде тук? Не бях ли я очаквал да се появи на прага?

Най-сетне върнах контрола върху мускулите си и пресякох стаята, за да отида при нея. Бях достатъчно близо, за да я целуна, но вместо това се пресегнах и плъзнах пръст по грапавата презрамка на раницата й. Самото наличие на тази раница отговаряше на един от незададените ми въпроси. Миризмата на вълк в дъха й отговори на друг. Колкото до всички останали въпроси, които исках да задам — имат ли представа какво ще се случи, когато разберат? Знаеш ли, че това ще промени всичко? Готова ли си да приемеш новия начин, по който ще погледнат на теб? Ще погледнат на мен? — самото й присъствие отговаряше с „да“.

В противен случай не би била тук. Грейс не би прекрачила прага на спалнята си, без да обмисли всичко.

Което значеше, че ми остава един — единствен въпрос:

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

И просто ей така, всичко се промени.

Внимателно свалих раницата от рамото й и въздъхнах:

— О, Грейс.

— Сърдиш ли ми се?

Взех ръцете й и я залюлях напред-назад. Двамата танцувахме, без да отделяме крака от пода. В главата ми цареше бъркотия от стихове на Рилке — Ти, която никога не дойде в обятията ми, моя любима, изгубена от първата ни среща, гласа на баща й — Самюъл, в момента се опитвам да не кажа нещо, за което после ще съжалявам, и чиста, неподправена радост, защото тя най-сетне бе тук, в копнеещите ми за нея ръце.

— Уплашен съм — отвърнах.

Въпреки това усетих как на лицето ми изгрява усмивка. А когато я видя, тревожният облак, засенчвал нейното, който дори не бях забелязал, се разпръсна и Грейс грейна срещу мен.

— Здрасти — казах и я прегърнах. Сега, когато беше в обятията ми, чувствах липсата й дори повече, отколкото преди.

Грейс

Чувствах се замаяна и бавна, сякаш се движех в сън.

Това беше нечий друг живот, в който момичето бе избягало в къщата на своя любим. Това не беше благонадеждната Грейс, която винаги си пишеше домашните, не оставаше на купони до късно и не оцветяваше картинките в книжките отвъд ограничителните линии. И въпреки това ето ме тук, в тялото на бунтарка, която внимателно поставя четката си за зъби до тази на Сам, все едно мястото й е там. Все едно знае, че ще прекара тук известно време. Очите ме боляха от умора, но мозъкът ми продължаваше да работи на пълни обороти.

В момента болката се беше успокоила. Знаех, че просто се крие, стресната от присъствието на Сам, но въпреки това се радвах, че ме е оставила на мира поне за малко.

На пода в банята, точно до тоалетната, лежеше мъничкият полумесец на нокът. Неговата съвършена обикновеност ме накара да осъзная с пълна яснота, че наистина стоя в банята на Сам, насред къщата на Сам, и планирам да прекарам нощта в леглото на Сам, със Сам.