Копнеж

Моите родители щяха да ме убият. Какво ли щеше да е първото нещо, което щяха да направят на сутринта? Да се обадят на мобилния ми телефон? Само за да го чуят как звъни от мястото, където го бяха скрили. Можеха да се обадят и в полицията, ако искаха. Както бе казал баща ми, аз все още нямах осемнайсет. Затворих очи, докато си представях как полицай Кьониг чука на вратата, а родителите ми стоят зад него в очакване да ме завлекат обратно у дома. Стомахът ми се преобърна.

Сам почука на отворената врата и попита:

— Добре ли си?

Отворих очи и го погледнах. Стоеше на прага. Беше се преоблякъл в долнище на анцуг и тениска с октопод върху нея. Може би това в крайна сметка беше добра идея.

— Добре съм.

— Много си сладка в тази пижамка — каза ми той с глас, който прозвуча колебливо, сякаш ми признаваше нещо, което не е искал.

Пресегнах се и положих ръка върху гърдите му. Усетих ги как се вдигат и отпускат през тънкия плат.

— Ти също.

Сам се нацупи леко и свали ръката ми от гърдите си, хвана я здраво, изгаси лампата в банята и ме поведе по коридора. Босите му ходила шляпаха по пода.

Стаята му бе осветена единствено от лампата в коридора, както и от бледото сияние на тази в двора, което нахлуваше през прозореца; виждах само белите очертания на завивките върху леглото. Сам пусна ръката ми и каза:

— Ще изгася лампата в коридора, когато си легнеш, за да не се блъснеш в нещо.

Той се отдръпна срамежливо и мисля, че знаех как се чувства. Сякаш се срещахме за първи път, сякаш никога досега не се бяхме целували и не бяхме прекарвали нощта заедно. Всичко изглеждаше ново, блестящо и ужасяващо.

Мушнах се между хладните чаршафи и заех половината от леглото откъм стената. Коридорът потъна в мрак и до ушите ми достигна въздишката на Сам — тежка, треперлива въздишка — преди да чуя как дъските на пода проскърцват под стъпките му. Светлината в стаята стигаше само колкото да различа силуета му, докато се качва на леглото при мен.

Няколко секунди лежахме, без да се докосваме, двама непознати, след което той се завъртя настрани и положи глава на същата възглавница, върху която бях легнала аз.

После ме целуна. Устните му бяха меки и нежни, а аз изпитах трепета на първата ни целувка, съчетан с познатата интимност на спомена за всички останали. Усещах как сърцето му бие през тениската, бързо туптене, което се ускори, щом плъзнах крака си между неговите.

— Не знам какво ще се случи — каза той нежно. Лицето му бе точно до шията ми, дъхът му изписваше думите върху кожата ми.

— Аз също. — Нервността и тайнственото нещо в мен накараха стомаха ми да се присвие.

Навън вълците продължаваха с дисхармоничната си песен, но тук гласовете им, които се извисяваха и след това замлъкваха, се чуваха по-слабо. До мен Сам беше съвършено неподвижен.

— Липсва ли ти? — попитах го.

— Не — отвърна той толкова бързо, че не повярвах наистина да е обмислил въпроса ми. След малко, неуверено и колебливо, сподели и остатъка от отговора си. — Това е, което искам. Искам да бъда себе си. Искам да знам какво правя. Искам да помня. Искам съществуването ми да има смисъл.

Знаех, че греши. Съществуването му винаги бе имало смисъл, дори когато беше вълк в гората зад къщата ми.

Извърнах бързо лице, за да избърша нос с кърпичката, която си бях взела от банята. Не беше нужно да я поглеждам, за да знам, че е обагрена в червено.

Сам си пое дълбоко дъх и ме прегърна. Зарови лице в извивката на рамото ми. Ръцете му се вкопчиха в плата на пижамата ми, докато вдишваше миризмата, която излъчвах.

— Остани с мен, Грейс — прошепна той. — Моля те, остани с мен.

Самата аз можех да подуша кожата си, болнаво — сладкия бадемов аромат, който се носеше от мен, и знаех, че той няма предвид просто да остана с него тази нощ.

Сам

От пеперуда в какавида се превръщаш,
заглъхва твоят смях
сбогуваш се с крилете си, ставаш това, което бях,
изоставяш
мен,
изоставяш
себе си.

Четирийсет и втора глава

Най-дългият ден в живота ми започна и свърши с това как Грейс затваря очите си.

На следващата сутрин се събудих заедно с нея. Трудно беше да кажа, че се намира в обятията ми, защото по-скоро се бе излегнала върху мен, приковавайки ме към леглото. Слънцето ни огряваше през прозореца; съвършен ярък квадрат, поставил телата ни в рамка, изтъкана от светлина и топлина. Вече бяхме проспали част от деня. Струваше ми се, че е минала цяла вечност от последния път, когато бях спал така, мъртъв за света, нехаещ за това колко е часът. Докато се надигах на лакът, бях изпълнен със странно усещане. Сякаш пропадах сред хилядите си неизживени дни, докато наблюдавах Грейс. Тя смотолеви нещо, докато се разбуждаше. Когато извърна лице към мен, забелязах върху него червена следа, преди да прокара ръка под носа си.

— Гадост — промърмори Грейс, докато отваряше очи, за да погледне китката си.

— Искаш ли кърпичка? — попитах.

— Аз ще си взема — изпъшка тя.

— Всичко е наред. Аз вече съм станал.

— Не, не си.