Копнеж

— Съм. Виждаш ли, аз вече съм се повдигнал на лакът. Това ме прави хиляда пъти по-станал от теб.

Обикновено в този момент бих се привел, за да я целуна, да я погъделичкам нежно, да прокарам ръка по бедрото й или да положа длан върху корема й, но днес тя изглеждаше толкова болезнено крехка, че се опасявах да не я счупя.

Грейс ме стрелна с поглед, който показа, че е забелязала липсата на обичайните ми утринни нежности, и отбеляза:

— Мога просто да си избърша носа в тениската ти.

— Разбрано, няма да се мотая повече — казах и се измъкнах от леглото, за да взема кърпичка. Когато се върнах, косата й беше разчорлена и падаше над лицето, скривайки изражението й. Подадох й пакетчето с кърпички. Без да каже нищо, тя избърса ръката си и бързо смачка кърпичката, но недостатъчно, за да не забележа кръвта по нея.

Усетих как се напрягам.

— Мисля, че трябва да те заведа на лекар.

— Лекарите са безполезни — заяви Грейс, докато попиваше носа си с нова кърпичка, но там вече нямаше нищо.

— Така или иначе, искам да отидем. — Имах нужда от нещо, което да успокои натежалото в гърдите ми безпокойство.

— Мразя лекарите!

— Знам — казах. Това беше истина. Грейс се бе отдавала на прочувствени монолози по темата и преди. Лично аз смятах, че това е свързано по-скоро с нейната ненавист към излишното губене на време, отколкото със страх или презрение към хората в бели престилки. Мислех, че не мрази лекарите, а чакалните. — Ще отидем в здравния център. Там са бързи.

Грейс се нацупи, но после сви примирено рамене.

— Хубаво.

— Благодаря ти — въздъхнах облекчено, а тя се отпусна обратно върху възглавницата.

Затвори очи.

— Не мисля, че ще ми открият нещо.

Помислих си, че най-вероятно е права, но какво друго можех да сторя?

Грейс

Част от мен наистина искаше да отида на лекар, в случай че можеха да ми помогнат. Една друга, далеч по-голяма част обаче се страхуваше от това, че няма да могат.

Посещението в здравния център допълни сюрреалистичното усещане от този ден. Никога не бях ходила там, но Сам явно познаваше мястото. Стените бяха издържани в неприятен нюанс на морскозеленото, а на стената в стаята за прегледи бяха изобразени четири косатки, които лудуваха сред зеленикавите вълни. Докато сестрата и докторът ме разпитваха, Сам непрекъснато пъхаше и вадеше ръце от джобовете си. Когато го стрелнах с поглед, прекрати изнервеното си занимание за няколко минути, след което започна да пука кокалчетата на пръстите си.

Главата ми беше замаяна, което и споделих с доктора, а носът ми услужливо демонстрира кървящите си навици за пред сестрата. Описах им болката в стомаха си и накарах и двамата да ме изгледат неразбиращо, когато ги помолих да подушат кожата ми (въпреки това докторът го направи).

Деветдесет и пет минути, след като бях влязла в кабинета, си тръгнах оттам с рецепта за лекарство против сезонни алергии, препоръка да ям богати на желязо храни и да си взема капки за нос с физиологичен разтвор, а в добавка бях изтърпяла стоически лекция за вредата от недоспиването при тийнейджърите. Освен това Сам обедня с шейсет долара.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попитах, докато ми отваряше вратата на фолксвагена. Беше като настръхнала черна птичка в това пролетно време. Небосводът беше покрит с тежки сиви облаци и бе невъзможно човек да определи дали това е началото на деня или краят му.

— Да — отвърна той. Продължаваше да бъде ужасно некадърен лъжец.

— Чудесно — заявих. Аз пък си оставах все така ненадмината в тази дейност.

А нещото вътре в мускулите ми стенеше, извиваше се и ми причиняваше болка.

Сам ме заведе да пием кафе, но аз дори не докоснах моето. Докато седяхме в „При Кени“, телефонът му иззвъня и той го обърна към мен, за да видя номера, изписан на дисплея. Беше Рейчъл.

Подаде ми телефона, за да вдигна. Прегърнал ме беше през шията по начин, който беше много неудобен, но пък ужасно приятен, затова не помръднах. Облегнах буза на ръката му и отворих капачето на телефона.

— Ало?

— Грейс! О, всемогъщи Боже! Напълно ли си откачила?

Стомахът ми се сви.

— Явно си говорила с нашите.

— Те се обадиха у нас. Най-вероятно са звънели и на Кралицата на тундрата. Искаха да знаят дали не си при мен, защото очевидно не си прекарала последната нощ в леглото си, днес не си вдигаш телефона и бяха започнали леко да се безпокоят, а Рейчъл също започва да се притеснява в каква точно каша си се забъркала.

Притиснах длан към челото си и облегнах лакът на масата. Сам учтиво се правеше, че не слуша разговора, макар гласът на Рейчъл да се чуваше повече от ясно.

— Съжалявам, Рейчъл. Какво им каза?

— Знаеш, че не съм добра лъжкиня, Грейс! Не можех да им кажа, че си у нас.

— Знам.

— Затова им казах, че си при Изабел.

Примигнах.

— Така ли им каза?

— А какво друго се очакваше да направя? Да им кажа, че си при Момчето, за да дойдат с вили и факли и да ви убият и двамата?

Гласът ми прозвуча малко по-заядливо, отколкото възнамерявах:

— Е, рано или късно ще научат истината.