Копнеж

Тръснах глава, за да проясня мислите си. Съсредоточих се. Съставих наум списък с нещата, от които имах нужда. Трябваше да взема чифт джинси от средното чекмедже на гардероба, също така пуловер и няколко чифта чорапи. Родителите ми нямаше да чуят нищо. Подът почти не скърцаше. Беше възможно. От доста време не бях чувала движение на горния етаж. Ако не включех фаровете, те нямаше да забележат, че тръгвам.

Сърцето ми биеше в ритъма на бягството.

Знаех, че не си струва да си създавам допълнителни проблеми с нашите, особено сега, когато бяха толкова ядосани. Знаех, че няма да ми е лесно да шофирам, докато треската пълзи по кожата, а кръвта бушува в ушите ми.

Реално погледнато обаче, не можех да си създам по-големи проблеми. Те вече ми бяха забранили да го виждам. Какво по-лошо можеха да ми сторят?

Освен това нямах представа колко още нощи ми остават.

Замислих се за мама, която се надсмиваше над разликата между любов и похот. За моята разходка в гората и за това колко гузна се чувствах, задето съм й крещяла. За татко, който отваря вратата на стаята ми, за да провери дали Сам не е при мен. Откога не ме бяха питали къде съм била, дали съм добре, дали имам нужда от нещо.

Бях виждала родителите си заедно. Те все още се интересуваха от малките неща в живота си. Бях виждала и Бек, начина, по който той познаваше Сам. Начинът, по който го обичаше. Как Сам все още кръжеше край спомените си за Бек, подобно на изгубен сателит. Това беше семейство. Моите родители и аз… ние просто живеехме заедно. Понякога.

Може ли човек да бъде по-зрял от родителите си?

Спомних си как ме бяха гледали вълците. Как се бях чудила колко време ми остава. С колко нощи, които мога да прекарам със Сам, разполагах. Колко нощи вече бях пропиляла, докато лежах сама тук.

Все още усещах металическия вкус. Болката в мен не намаляваше. Бе разгневена от това, че й се противях, но аз бях по-силна от нея. Бих могла да отблъсна дори океанския прилив, за да отида при Сам тази нощ. Все още съществуваха неща, над които имах контрол.

Станах от леглото.

Смъртоносното спокойствие отново ме изпълни, докато обикалях из стаята и си взимах джинси, два допълнителни чифта чорапи, бельо и тениски. Намирах се в окото на бурята. Натъпках дрехите в раницата си заедно с учебниците и така обичаното от Сам томче на Рилке, което взех от нощното шкафче. Докоснах ръба на гардероба, прокарах ръка по възглавницата си, застанах пред прозореца, откъдето някога бях наблюдавала един вълк. Сърцето блъскаше в гърдите ми. Очаквах всеки миг майка ми или баща ми да отворят вратата и да ме заварят насред приготовленията. Нямаше начин някой от тях да не усети сериозността на това, което правех.

Нищо не се случи. Взех четката си за зъби и четката за коса от банята и тръгнах по коридора. Къщата оставаше смълчана. Поколебах се пред вратата, докато държах обувките си в ръка, и се ослушах за последен път.

Нищо.

Наистина ли щях да го направя?

— Сбогом — прошепнах. Ръцете ми трепереха.

Вратата прошумоля тихо по изтривалката, когато я затварях след себе си.

Не знаех кога щях да се върна.

Четирийсет и първа глава Сам

Без Грейс аз бях нощно животно. Дебнех мравки из кухнята, въоръжен с чаша и парче хартия, за да мога да ги изнеса навън. Взех прашната китара на Пол от мястото й до камината и си поиграх да я настройвам. В мазето се разрових из книгите на Бек, докато не открих една за данъците, друга за печеленето на приятели и влиянието над хората и още една за медитацията. Стоварих ги върху купчината с книги, които нямах намерение да прочета никога. Горе, в моята баня, седнах на плочките и се заех да експериментирам в търсене на най-правилния начин да си изрежа ноктите на краката. Когато подложих длан отдолу, не успях да уловя половината нокти, а когато просто ги оставих да си падат на пода, после открих само няколко по белите плочки. Значи във всеки случай губех битката с петдесет процента жертви.

Докато се занимавах с това, чух как вълците започнаха да вият. Чувах ги достатъчно ясно през прозореца в спалнята на Бек. Песните им ми звучаха различно всяка нощ, в зависимост от това как се чувствах. Можеха да бъдат мелодични и красиви, ангелски хор във вълчи кожуси. Или пък зловещи, мрачни симфонии, чиито трели се преплитаха в нощта. Весели гласове, извисили се към луната, приканващи я да слезе при тях.

Тази нощ бяха особено неблагозвучни, всеки се опитваше да вие по-силно от другите, за да привлече вниманието към себе си. Понякога се чуваха гневни излайвания. Бяха неспокойни. Разединени. Обикновено виеха така в нощите, когато или Бек, или Пол бяха хора, но тази нощ и двамата им водачи бяха при тях. Аз бях единственият, който липсваше.

Станах на крака и тръгнах към прозореца. Подът бе студен под босите ми човешки стъпала. Поколебах се за момент, после завъртях резето и вдигнах прозореца. Студеният нощен въздух нахлу в стаята, но бе неспособен да ми стори нищо. Аз бях просто човек. Просто себе си.

Вълчият вой нахлу заедно с него и ме обгърна.

Липсвам ли ви?