Копнеж

— Ще ми се наложи да се почувствам. Колата ми трябва утре. О, да. Утре е неучебен ден. Така или иначе, ще ми трябва за вдругиден.

Тя се изправи бавно и несигурно. Двамата с Коул я гледахме как търси ключовете си, а после ги взе колебливо в ръка, сякаш не беше сигурна какво да прави с тях.

Не исках да си тръгва, но още по-малко исках да шофира в това състояние.

— Аз ще карам нейната кола — каза Коул.

Примигнах.

Той сви рамене:

— Аз ще карам нейната кола, а тя може да се вози при теб. Ти ще ме върнеш обратно или пък… — И отново сви рамене.

Изражението на Грейс подсказваше, че наистина й се иска да кажа „да“, така че аз казах „да“.

— Благодаря ти — каза тя на Коул.

— Няма за какво.

Трудно ми беше да приема, че той спонтанно се е преобразил в свестен тип, но стига да не блъснеше колата й, бях щастлив, че ще получа още няколко мига с Грейс.

И така тръгнахме към дома й. Коул бе самотна фигура на шофьорското място, а аз бях заедно с Грейс, която бе положила длан върху коляното ми. Когато стигнахме до къщата на родителите й, той умело паркира на заден ход, а тя се приведе към мен, за да ме целуне. Всичко започна като съвсем целомъдрена целувка, но миг по-късно устните ми бяха разтворени, ръцете на Грейс ме придърпваха по-близо до нея, а аз исках да остана, божичко, исках да остана…

… и Коул почука по прозореца. Трепереше от студения вятър, докато аз смутено смъквах стъклото.

— Може би не е добра идея да си завираш езика в устата й. Баща й гледа през прозореца. Освен това мисля, че трябва да побързаш — каза, поглеждайки към Грейс, — защото след две секунди ще имам нужда от теб — сега гледаше мен, — за да ми събереш дрехите. Пък и нещо ми подсказва, че техните няма да оценят вълчето ми шоу.

Очите на Грейс се разшириха.

— Те са си вкъщи?

Коул посочи с брадичка към другата кола на алеята. Тя проследи притеснено погледа му, което потвърди подозренията ми, че срещата ни изобщо не е била одобрена.

— Казаха, че ще закъснеят. Винаги се прибират след полунощ от тези изложби.

— Ще дойда с теб — заявих, макар, честно казано, по-скоро бих се обесил. Коул ме гледаше така, сякаш можеше да ми прочете мислите.

Грейс поклати глава.

— Не. Ще бъде по-лесно, ако не си с мен. Не искам да ти крещят.

— Грейс… — започнах.

— Не — отсече тя. — Няма да променя решението си. Мога да се справя. Рано или късно това трябваше да се случи.

Ето го живота ми, описан с няколко думи: целувка с Грейс, промълвено набързо довиждане, тихо пожелание за късмет, един последен поглед към нея, докато крачи към къщата. Отворих вратата на колата си, за да прикрия трансформацията на Коул от любопитните очи на съседите.

Той приклекна треперещ на асфалта и вдигна очи към мен:

— Защо е наказана?

Погледнах към него, а после отново към къщата, за да се убедя, че никой не ни гледа.

— Защото вечно отсъстващите й родители решиха, че ме мразят. Най-вероятно, понеже спях в леглото й.

Коул повдигна вежди, но не изкоментира. Замисли се, свел глава между треперещите си рамене.

— Истина ли е, че са я зарязали в колата, за да се опече на жегата?

— Аха. Този момент е метафорично обобщение на цялата им връзка с тяхната дъщеря.

— Чудничко — каза Коул. След малко добави. — Защо ми отнема толкова време? Може би нещо не е наред?

Той вече миришеше на вълк. Поклатих глава.

— Защото в същото време говориш с мен. Спри да се бориш с трансформацията.

Сега бе приклекнал като спринтьор, положил коляното си и едната ръка върху асфалта. Промърмори тихо:

— Относно миналата вечер… не мислех…

Прекъснах го. И после казах това, което трябваше да кажа преди:

— Аз бях никой, когато Бек ме взе при себе си, Коул. Психиката ми бе толкова увредена, че на практика не можех да мисля трезво. Почти не ядях и пищях, когато чуех шума от течаща вода. Не си спомням голяма част от онова време. Имам огромни черни петна в паметта си. Психиката ми все още е увредена, но нещата не са толкова зле, колкото бяха. Кой съм аз, за да оспорвам това, че Бек е избрал теб? Никой.

Коул ме погледна странно, след което повърна. Трепереше и се извиваше, докато тялото му губеше човешката си форма. Разкъса тениската си, когато се блъсна в колата. Вече във вълчата си форма, той остана треперещ пред мен дълго време, докато най-накрая успях да го убедя да се насочи към гората зад къщата на Грейс.

След като Коул си тръгна, аз останах край отворената врата на колата си, загледан в къщата на Грейс. Чаках лампите в нейната стая да светнат и си представях, че съм там. Липсваше ми шумоленето на страниците, докато тя прелистваше учебниците си, а аз слушах музика. Липсваха ми ледените й крака, които притискаше към моите, когато си лягаше. Липсваше ми нейната сянка, която падаше върху страниците на книгата ми. Липсваше ми ароматът на косата й, нейният дъх, томчето на Рилке върху нощното й шкафче, мократа хавлия, захвърлена на стола пред бюрото й. Би трябвало да съм се наситил на присъствието й, след като бях прекарал цял ден с нея, но в действителност сега тя ми липсваше още повече.

Трийсет и девета глава Грейс