Копнеж

Не знаех какво да му кажа. Всеки път, когато решах, че мога да изпитам симпатия към него, той намираше нов начин да ме вбеси. Дали останалата част от къщата изглеждаше по същия начин? Или само всеки квадратен сантиметър от съсипания хол?

Грейс обаче гледаше преспокойно Коул с ръце в джобовете и го попита с изненадващо небрежен тон и дружелюбна усмивка:

— Проблеми?

За моя огромна изненада Коул й се усмихна тъжно, очарователно и чак сега гузно.

— Оттук мина цяло стадо котенца — отвърна той. — Заел съм се да оправям бъркотията. — Погледна към мен, докато казваше последното.

Грейс ме стрелна с поглед, с което искаше да каже, че трябва да бъда по-мил с него. Опитах да си спомня дали някога изобщо съм бил мил с него. Сигурен бях, че в самото начало трябва да съм бил.

Тук, в по-ярката светлина на кухнята, Грейс изглеждаше бледа и уморена, с тъмни торбички под очите. Най-вероятно трябваше да си бъде в леглото. Най-вероятно трябваше да си бъде у дома. Зачудих се какво ли си мислят нейните родители и кога ще се приберат.

— Може би трябва да взема прахосмукачката — казах й. Скритият въпрос беше: Проблем ли ще бъде да те оставя сама с него?

Грейс кимна уверено:

— Чудесна идея.

Грейс

Значи това беше Коул Сейнт Клеър. Никога досега не се бях срещала с рок звезда. Не можех да кажа, че съм разочарована. Дори докато държеше метлата и лопатката, той изглеждаше като рок звезда — нереален, неспокоен и някак опасен. Освен това не можех да се съглася със Сам за това, че очите на Коул бяха празни. Изглеждаха ми достатъчно изпълнени със съдържание. Не че някога съм била най-великият експерт в разчитането на хорските емоции.

— Значи ти си Коул — отбелязах.

— А ти си Грейс.

Нямах представа откъде знае.

— Аз съм — казах и се насочих към едно от креслата. Отпуснах се в него с облекчение. Чувствах се като пребита. Погледнах отново към Коул. Значи това беше човекът, за когото Бек се бе надявал да заеме мястото на Сам. Той очевидно беше направил добър избор със Сам, така че бях склонна да се доверя на преценката му за хората. Погледнах към стълбите, за да се уверя, че Сам не се връща с прахосмукачката, и попитах:

— Е, това ли очакваше?

Коул

Харесах гаджето на Сам още преди да си отвори устата, а когато заговори, я харесах дори още повече. Тя не бе, точно момичето, от което очаквах да бъде гадже на Сам. Беше красива по ненатрапчив начин и имаше страхотен глас: спокоен и делови.

Първоначално не разбрах въпроса й, затова, след като не отговорих веднага, тя поясни:

— От това да бъдеш вълк?

Доста ми хареса, че мина директно на въпроса.

— По-добро е, отколкото очаквах — отвърнах, признавайки истината, преди да се замисля, че може би трябва да я смекча. Тя обаче не изглеждаше отвратена като Изабел, затова я погледнах в очите и споделих остатъка от истината. — Станах вълк, за да изгубя себе си, и получих точно това. Всичко, за което мога да мисля, докато съм вълк, са другите вълци. Не мисля за миналото или за бъдещето, или пък за това що за човек съм. Нито едно от тези неща няма значение. Всичко, което има значение, е мигът и това, че цялото ми същество е изтъкано от многократно усилени сетива. Няма крайни срокове. Няма очаквания. Невероятно е. Това е най-добрият наркотик на всички времена.

Грейс ми се усмихна така, сякаш й бях направил подарък. Това бе толкова мила усмивка, съпричастна и искрена, че в този момент си помислих как бих дал всичко, за да я превърна в свой приятел и да заслужа тази усмивка отново. Спомних си как Изабел ми беше казала за това, че Грейс е била ухапана, но никога не се е трансформирала. Зачудих се дали се радва, или се чувства измамена.

И просто я попитах:

— Чувстваш ли се измамена за това, че не се трансформираш?

Тя погледна към ръката си, положена внимателно върху корема й, а после обратно към мен. Преди да отговори, отмести очи към стълбите.

— Винаги съм се чудила какво ли е усещането. Винаги съм искала… Не знам. — Тя млъкна. — На разходка ли ще водиш тази прахосмукачка, Сам?

Той се бе появил, мъкнейки след себе си огромна прахосмукачка. Нямаше го едва за няколко секунди, но стаята се озари, щом пристъпи към Грейс, сякаш двамата бяха някакви химически елементи, които светеха, когато са в близост. Грейс се усмихна на непохватните му опити да носи прахосмукачката, усмивка, каквато със сигурност получаваше единствено той. Сам от своя страна и хвърли унищожителен поглед, пълен с ужасно много подтекст, несъмнено роден от дълги, тихи разговори в мрака.

Това ме накара да се замисля за Изабел в нейната къща. Ние не притежавахме това, което имаха Сам и Грейс. Не притежавахме дори частица от него. Не мислех и че някога щяхме да го имаме, дори да разполагаме с хиляда години.

Внезапно се почувствах доволен, задето оставих Изабел сама в леглото й. Беше болезнено да си спомня, че аз бях отрова за всеки, когото докоснех, но поне веднъж бях постъпил правилно. Не можех да възпра неминуемото си избухване, но поне можех да предпазя околните от ударната вълна.

Грейс