Копнеж

Отдръпнах се и се отпуснах назад върху леглото. Сърцето ми препускаше с милион мили в час, докато го наблюдавах и си представях как тежестта на тялото му ме притиска към дюшека.

Той обаче не ме последва.

— Изабел — промълви. Бе отпуснал ръце край тялото си.

— Какво? — Отново бях останала без дъх, а той изглеждаше така, сякаш изобщо няма проблеми с дишането. Замислих се за това как тази сутрин бях тичала и изобщо не ми бе останало време да си оправя грима и прическата. В това ли беше проблемът? Надигнах се на лакти, цялото ми тяло трепереше. Някакво неназовано чувство бушуваше вътре в мен. — Какво има, Коул? Изплюй камъчето.

Той продължаваше да ме гледа, изправен, с разкопчани джинси и полусвити в юмруци ръце.

— Не мога да го направя.

Гласът ми прозвуча подигравателно, когато сведох очи към една конкретна част от тялото му.

— На мен не ми изглежда така.

— Исках да кажа, че не мога да го правя повече.

Той закопча панталона си и продължи да ме гледа.

Щеше ми се да не го беше правил. Извърнах лице, за да не се налага да виждам изражението му. Знаех, че ще ми се стори снизходително, независимо дали наистина изпитваше нещо подобно или не. Нямаше нещо, което би могъл да каже в този момент, без да прозвучи снизходително.

— Изабел — продължи той, — не се сърди. Аз искам да го направим. Наистина го искам.

Не казах нищо. Бях се загледала в някакво перце, което се бе измъкнало от възглавницата, и лежеше върху бледолилавата покривка на леглото.

— Бога ми, Изабел, не прави нещата още по-трудни, става ли? Опитвам се да си спомня как да бъда свестен човек, разбираш ли? Опитвам се да си спомня кой бях, преди да се стигне до момента, в който се намразих.

— Значи преди да се намразиш, не си чукал момичета, така ли? — изръмжах. Усетих, че от едното ми око се стича едра сълза.

Чух го да се движи. Когато погледнах, го видях да стои пред прозореца с кръстосани пред гърдите ръце.

— Мислех, че си девствена.

— Какво значение има това?

— Ти не искаш да спиш с мен. Не искаш да загубиш девствеността си от някакъв откачен певец. Това ще те накара да се мразиш до края на живота си. Сексът има това свойство. Направо е страхотен, когато го правиш по този начин. — В гласа му долових горчивина. — Просто не искаш да чувстваш нищо и той ще свърши чудесна работа за около половин час. Но после ще стане по-зле. Повярвай ми.

— Е, ти си експертът по въпроса — казах. По бузата ми се плъзна нова сълза. Не бях плакала от седмицата, в която Джак бе починал. Просто исках Коул да се махне. Името на Коул Сейнт Клеър, властелинът на света, определено не присъстваше в списъка с хора, които бих искала да гледат как най-накрая съм се разплакала.

Коул облегна длани върху стъклото; последната светлина, проникваща през облаците, едва осветяваше лицето му. Без да поглежда към мен, той произнесе тихо:

— Изневерявах на първата си приятелка. Изневерявах и непрекъснато. Докато бях на турне. Когато се върнах, двамата се скарахме за някаква дреболия и аз й казах, че съм й изневерявал с толкова много момичета, че дори не мога да си спомня имената им. Предполагам, че скъсах с нея през онзи ден. Тя беше сестрата на най-добрия ми приятел, така че на практика ги принудих да избират между мен и връзката помежду си. — Той се разсмя, ужасяващ, безрадостен смях. — Сега Виктор е някъде навън в гората, неспособен да се освободи от вълчата си форма. Неспособен да спре трансформациите си. Страхотен приятел съм, нали?

Не казах нищо. Не ми пукаше за нравствената криза, в която беше изпаднал.

— Тя също беше девствена, Изабел — промълви Коул, извръщайки най-сетне лице към мен. — Тя ме мрази. Мрази себе си. Не искам да причиня същото и на теб.

Гледах го втренчено.

— Случайно да съм те молила за помощта ти? Случайно да съм те поканила тук, за да ми провеждаш психиатрични сеанси? Нямам нужда да бъда спасявана от самата себе си. Или от теб. За толкова слаба ли ме мислиш? Трябваше просто да те оставя да се самоубиеш.

Отново това изражение, винаги това изражение. Очаквах да видя как думите ми са го наранили, но там нямаше… нищо.

Сълзите изгаряха бузите ми, имах чувството, че се забиват в плътта ми, когато се срещаха под брадичката. Дори не знаех за какво точно плача.

— Ти не си такова момиче — каза Коул. Гласът му звучете уморено. — Повярвай ми, виждал съм достатъчно много от тях, за да го знам. Виж. Не плачи. Ти и такова момиче не си.

— Сериозно? И какво момиче съм в такъв случай?

Фактът, че бе обърнал внимание на сълзите ми, внезапно направи самата мисъл, че ме вижда в това състояние, нетърпима. Затворих очи.

— Просто се махай. Махай се от стаята ми.

Когато ги отворих отново, него вече го нямаше.

Коул