Копнеж

Докато слизах по стълбите, бях изкушен от идеята да изляза навън и да проверя дали онова неудържимо треперене и болката в стомаха, които бях почувствал докато идвахме, наистина означаваха това, което си мислех, че означават. Въпреки това останах сред топлината на къщата. Имах усещането, че бях научил за себе си нещо, което не знаех преди, частица познание, толкова нова, че ако сега се превърнех във вълк, следващия път, когато станех Коул, може би щях да съм я изгубил безвъзвратно.

Поколебах се в основата на стълбището, знаейки, че баща и се намира нейде в дълбините на къщата, докато Изабел е останала сама в нейната кула.

Какво ли бе чувството да израснеш в дом, който изглежда като този? Направо ме беше страх да дишам твърде шумно, за да не съборя някоя декоративна чиния от стената или да не наруша хармонията на съвършено подредените изсушени цветя. Самият аз също бях живял охолно — лудите учени по принцип са доста богати — но нашата къща никога не беше изглеждала така. Животът ни просто бе изглеждал… жив.

Завих по грешния коридор на път за кухнята и се озовах в природонаучния музей на Минесота: огромна стая с висок таван, обитавана от цяла армия препарирани животни. Бяха толкова много, че бих се усъмнил дали са истински, ако не усещах тежката миризма на мърша, тегнеща в помещението. Нямаше ли някакви закони за защита на застрашените животински видове в Минесота? Някои от тези си изглеждаха направо абонирани за проклетата Червена книга; със сигурност не ги бях виждал в щата Ню Йорк, така или иначе. Загледах се в някаква дива котка с екзотична окраска, която се взираше в мен с мъртвите си стъклени очи. Спомних си нещо от разговора ни с Изабел, когато я бях срещнал за първи път… нещо, свързано с увлечението на баща и по стрелбата.

Не особено изненадващо открих и вълк, застинал завинаги в дебнеща поза край една от стените с проблясващи в сумрака стъклени очи. Явно глупостите на Сам все пак ми бяха влезли под кожата, защото си помислих, че това е наистина кошмарен начин да умреш далеч от реалното си тяло. Също като астронавт, загинал в космоса.

Огледах още веднъж животните — границата, която ме делеше от тях, ми се струваше извънредно илюзорна — и бутнах вратата в другия край на стаята с надеждата, че тя най-сетне ще ме отведе в кухнята.

Отново сгреших. Намирах се в елегантно обзаведена кръгла зала, осветявана от лъчите на залязващото слънце, които нахлуваха през заелите по-голямата част от стените прозорци. В центъра й имаше огромен роял и… всъщност нищо друго. Просто един роял сред оцветените в тъмночервено стени. Това беше стая, посветена единствено на музиката.

Осъзнах, че дори не помня последния път, когато бях пял.

Не помнех последния път, когато това ми бе липсвало.

Докоснах края на рояла; блестящият лак бе студен под пръстите ми. Незнайно защо точно сега, докато нощният студ напредваше към мен отвъд прозорците, нетърпелив да промени кожата ми, аз бях повече човек, отколкото се бях чувствал от много дълго време.

Изабел

Хлипах известно време, докато най-накрая не се надигнах от леглото и не отидох да се измия в малката си баня. След като оправих грима си, се приближих до прозореца, през който бе гледал Коул, и се запитах колко ли далеч бе той в момента. За моя изненада забелязах лъч на фенерче, който прорязваше тъмносиния мрак на нощта и се движеше по лъкатушещата пътека през горите към малкия парк до езерото. Дали беше Коул? Не, той не би могъл да остане човек в това време, не и след като беше толкова близо до трансформацията преди малко. Баща ми?

Намръщих се, загледана в тайнствената светлинка, чудейки се дали не вещае неприятности.

Тогава чух пианото. Знаех със сигурност, че не беше баща ми, който никога не свиреше, а колкото до майка ми, тя не бе докосвала клавишите от месеци. Освен това до ушите ми не достигаше някоя от нежните, красиви партитури, които майка ми обичаше да свири. Това бе неспокойна, бърза, зловеща мелодия, която се повтаряше отново и отново, сякаш някой очакваше включването на други инструменти, които да я допълнят.

Представих си Коул толкова ясно, че просто трябваше да го видя как свири. Тихо слязох на долния етаж и се промъкнах към музикалната стая. Поколебах се пред вратата и леко се приведох, за да надникна вътре, без да бъда забелязана.

Той беше там. Не беше седнал нормално върху пейката, а се бе облегнал на коляно върху нея, все едно не планираше да се застоява тук за дълго. Не можех да видя от този ъгъл пръстите му на музикант, които бях забелязала по-рано, но нямаше и нужда да ги виждам. Всичко, което трябваше да видя, бе лицето му. Беше се изгубил в повтарящата се мелодия, осветен от залязващото слънце, освободил се от неизменната си броня. Това не беше агресивният и нагъл красавец, когото бях срещнала преди няколко дни. Беше просто едно момче, което търси вярната мелодия. Изглеждаше млад, несигурен и нежен, а аз се чувствах предадена, задето някак бе успял да се съвземе от случилото се, докато аз не можех.