Копнеж

— Какво? — попита Изабел, навеждайки се така, че да ме погледне в лицето. — Какво? Мислиш, че ми дреме за това, че си рок звезда?

— Не става въпрос за музиката — промърморих.

Изабел притисна пръст към белезите от иглите в сгъвката на ръката ми.

— Нека да позная. Наркотици, момичета, много мръсни думи. Кое от тези неща не си ми казал вече? Тази сутрин лежеше гол на пода и сподели с мен, че искаш да се самоубиеш. С какво точно това, че знам за твоята музикална кариера като вокалист на, обожемой, НАРКОТИКА, ще промени каквото и да било?

— Ами… С нищо. — Не знаех как точно се чувствам. Облекчен? Разочарован? Всъщност имах ли наистина желание нещо между нас да се промени?

— Какво точно искаш да кажа? — продължи Изабел. — Че ще ме развратиш и затова трябва на секундата да се махнеш от колата ми? Вече е късно. Достатъчно съм пропаднала, така че не можеш да ми повлияеш с нищо.

Разсмях се, въпреки че ми стана гадно, задето го направих. Знаех, че ще го приеме като обида, а изобщо не беше така.

— О, повярвай ми, не си. Има едни малки, гадни и мръсни заешки дупки, на чието дъно аз съм бил, а ти не. Завличал съм разни хора в тези тунели и те никога не са излизали оттам.

Бях познал. Наистина се беше обидила. Помислила си беше, че я смятам за наивна. Продължих:

— Не се опитвам да те ядосам. Просто те предупреждавам честно и почтено. Много по-известен съм с тези неща, отколкото с музиката си. — Изражението й беше толкова ледено, че май наистина бях успял да премина отвъд всички защитни стени, които си бе изградила. — Твърде вероятно е да съм абсолютно неспособен да вземам решения, които да не са егоистични по всеки възможен начин.

Този път Изабел се разсмя. Висок, жесток, самоуверен смях, който изненадващо ме възбуди. Тя включи на задна скорост.

— Откога чакам да ми кажеш нещо, което да не знам.

Изабел

Отведох Коул у дома с ясното съзнание, че това е лоша идея. Може би го направих именно защото беше лоша идея. Докато пристигнем, над нас се бе спуснала една от онези красиви, кичозно ярки привечери с обагрено в розово небе, каквито бях виждала единствено в северна Минесота.

Отново бяхме там, където се бяхме срещнали за първи път, само дето сега си знаехме имената. На алеята отпред имаше паркирана кола — бледосиньото беемве на баща ми.

— Не се притеснявай за колата — казах, докато паркирах в другия край на алеята. — Това е баща ми. Днес е почивен ден, така че той ще е в мазето с известно количество твърд алкохол, който да му прави компания. Дори няма да разбере, че сме вкъщи.

Коул не отвърна нищо, само се измъкна от колата и потръпна от студ. Потри ръце една в друга и ме погледна с очи, които изглеждаха празни и черни в сумрака.

— Побързай — каза.

Усетих ледената ласка на вятъра и разбрах какво имаше предвид. Точно в момента не го исках във вълча форма, така че го хванах за ръка и бързо го поведох към страничната врата, която щеше да ни отведе в подножието на второто стълбище.

— Оттук.

Докато затвори вратата зад нас, той вече трепереше неудържимо. Наложи му се да приклекне, облегнал се с ръка на стената, докато аз стоях приведена над него и държах бравата, за да му отворя, ако се трансформира във вълк.

Най-накрая той се изправи. Смърдеше на вълк, но поне носеше собственото си лице.

— За първи път полагам усилия, за да не се превърна във вълк — сподели той с мен. После се обърна и закрачи нагоре по стълбите, без да ме изчака, за да му кажа накъде да върви.

Последвах го. Цялото му тяло бе потънало в сенките, освен проблясващата кожа на ръката му върху парапета. Имах чувството, че сме насочили колата, в която пътувахме заедно, към неизбежен сблъсък, но наместо спирачката съм настъпила здраво педала на газта.

На горната площадка Коул се поколеба, но не и аз. Хванах го за ръката, минах пред него и го издърпах към нови стълби, които ни водеха към таванската ми стая. Той се приведе, за да не удари главата си в скосения таван, а аз се обърнах и обвих ръце около врата му, преди да успее да се изправи.

Миришеше невероятно силно на вълк, което ми напомни за някаква странна комбинация от Сам, Джак, Грейс и къщата на Бек, но това всъщност нямаше значение, защото неговите устни бяха моят наркотик. Докато го целувах, всичко, за което можех да мисля, бе, че имам нужда да усещам долната му устна между своите и ръцете му, притискащи тялото ми към неговото. Цялото ми същество изгаряше в пламъците на страстта, чувствах се по-жива отвсякога. Не можех да мисля за нищо друго, освен за копнежа, с който Коул отвръщаше на целувките ми.

Някъде на долния етаж нещо се разби с трясък. Татко бе подхванал вечерните си занимания. Всичко това обаче се случваше на някаква друга планета, защото тази принадлежеше само на двама ни с Коул. Ако устните му бяха способни да ме отведат толкова далеч от живота ми, къде ли биха ме отвели останалите части на тялото му. Пресегнах се към джинсите му и известно време се борих несръчно с колана, докато най-сетне успея да разкопчая най-горното копче. Коул затвори очи и тихо простена.