Копнеж

Той продължи да ме гледа и виждах, че очевидно очаква моята реплика относно миналото му на наркоман.

Аз обаче отворих съвсем различна тема:

— Разкажи ми за баща си.

Коул

Не зная защо й разказах за баща ми. Тя трудно можеше да мине за най-милия и състрадателен слушател на света. Всъщност може би точно затова й разказах.

Не споделих с нея началото на историята, което звучеше така: Някога, преди да се превърне в един от вълците в Тахо, преди клуб „Джозефин“ преди НАРКОТИКА, живяло едно момче на име Коул Сейнт Клеър и то можело да постигне всичко. А тежестта на това прозрение била толкова непосилна, че го смазала, преди изобщо да е имал шанса да направи каквото и да е.

Вместо това казах:

— Имало едно време едно момче, което било син на луд учен. При това не какъв да е луд учен, а истинска легенда в съответните среди. Той бил вундеркинд, по-късно гениален тийнейджър, а след това полубог в научните селения. Занимавал се с генетика. Правел бебетата на хората по-красиви и умни.

Изабел не каза нищо от сорта на „Е, това не е чак толкова лошо“, просто се намръщи.

— Това само по себе си било чудесно — продължих. И всъщност наистина беше чудесно. Спомнях си свои снимки, на които седях върху раменете на баща си, докато океанските вълни се разбиваха край глезените му. Помнех игрите на думи, които играехме, докато пътувахме нанякъде с колата. Помнех шахматните фигури, лежащи на купчини край дъската. — Него често го нямаше, но аз нямах нищо против. Всичко беше чудесно, когато си бе у дома, и двамата с брат ми имахме страхотно детство. Да, всичко беше прекрасно, докато не започнахме да порастваме.

Не можех да си спомня първия път, когато мама го каза, но бях доста сигурен, че именно това бе моментът, когато всичко започна да се разпада.

— Не ме дръж в напрежение — усмихна се саркастично Изабел. — Какво точно направи той?

— Не той. Аз. Правилният въпрос е какво точно направих аз.

Какво точно бях направил? Сигурно е било свързано с интелигентен коментар за нещо, което бях видял във вестника, добрите ми оценки в училище или факта, че се бях справил успешно с някоя загадка, която родителите ми не бяха очаквали, че мога да реша. Един ден мама просто го каза за първи път, с полуусмивка на издълженото си лице, което винаги изглеждаше уморено… може би заради дългите години брак с подобно величие:

— Познай кой ще го наследи?

Началото на края.

Свих рамене.

— Оставих брат ми да се занимава с училищните дела. Баща им искаше да дойда при него в лабораторията. Искаше вече да започна подготовката за колежа. Искаше да ме превърне в копие на самия себе си. — Замълчах, спомняйки си всички моменти, в които го бях разочаровал. Тишината винаги, винаги бе по-лоша от гневните крясъци. — Но аз не бях като него. Той беше гений.

А аз — не.

— Голяма работа.

— Да, за мен не беше голяма. Обаче за него беше. Той искаше да знае защо дори не се опитвам да положа усилия. Защо насочвам живота си в коренно противоположна посока.

— И каква точно беше тази противоположна посока? — попита Изабел.

Присвих очи, без да отговоря.

— Не ме гледай така. Не се опитвам да разбера кой си. Не ми пука кой си. Просто исках да разбера защо си такъв, какъвто си.

Точно тогава масата се помръдна леко. Вдигнах очи и видях ухилените пъпчиви лица на три малки момичета. И трите ме гледаха ококорено и ухилено с три напълно идентични превъзбудени изражения. Бях пределно наясно какво точно щяха да кажат.

Изабел стрелна с очи натрапничките:

— Ъъ, здрасти. Ако става въпрос за курабийките на момичетата скаутки, можете да се разкарате. Всъщност за каквото и да става въпрос, можете да се разкарате.

Едно от момичетата, явно водачката на групата, от чиито уши висяха гигантски обеци — помня, че Виктор ги наричаше гривни за глезени — натика в ръцете ми розово тефтерче.

— Не мога да повярвам. Знаех си, че не си мъртъв. Знаех си! Ще ми дадеш ли автограф? Моля те!

Другите две девойки промълвиха тихичко: обожемой.

Предполагам, че би трябвало да изпитвам ужас, задето съм бил разпознат. Вместо това обаче, докато ги гледах, си помислих как бях агонизирал в разни хотелски стаи, за да напиша онези жестоки, емоционални песни, а моята фенска база се състоеше от някакви десетинагодишни пикли с тениски от филма „Училищен мюзикъл“. НАРКОТИКА за хлапетата от детската градина.

— Моля? — казах бавно.

Усмивките им увехнаха леко, но момичето с огромните обеци не отдръпна тефтерчето си.

— Моля те — повтори тя. — Ще се подпишеш ли? Няма да те тормозим повече след това, заклеваме се. Направо щях да умра, когато чух „Разбий лицето ми“. Сложила съм си го като мелодия за звънене на телефона. Обожавам го. Това е най-великата песен на всички времена. Разплаках се, когато разбрах, че си изчезнал. Не ядох нищо с дни. Освен това се включих в подписка на хора, които вярваха, че си жив. О, Боже мой, направо не мога да повярвам. Ти си жив.

Едно от момичетата зад нея действително плачеше, поразено от щастието, че сърцето ми продължава да бие.