Копнеж

Гласът му звучеше през високоговорителите по нов, непознат начин, сякаш го чувах за първи път. Изпитах неистово желание да се ухиля от ухо до ухо и го направих. Не биваше да съм толкова горда от нещо, с което всъщност нямах нищо общо, но не можех да направя нищо по въпроса. Наистина бях горда. Пред звукозаписния пулт Дмитра беше застинала с пръсти над плъзгачите. Главата й бе приведена на една страна, докато слушаше. Каза ми, без да се обръща:

— Днес може и да направим нещо доста добро.

Продължих да се усмихвам, защото знаех това от самото начало.

Трийсет и четвърта глава Изабел

В три следобед цялото заведение „При Кени“ беше само наше. Мястото смърдеше на особено мазни неща за закуска: евтин бекон и гадна, прегоряла яхния, съчетани със слаба миризма на цигари въпреки липсата на отделение за пушачи.

В сепарето срещу мен Коул бе изпънал крака под масата и аз го ритах, без да искам, щом раздвижех моите собствени. Мисля, че изглеждаше толкова не на място в тази селяндурска закусвалня, колкото и самата аз. Имаше вид на произведение на изкуството, създадено от особено фуклив дизайнер, който си знае работата: притежаваше някаква почти съвършена, жестока красота и толкова остри черти, че човек можеше да се нарани на тях. Сепарето изглеждаше бледо и нереално, почти комично старомодно и провинциално край яркия му образ, сякаш някой го бе стоварил тук за провокативна фотосесия. Бях запленена от ръцете му, силни, мускулести, с изпъкнали вени. Наблюдавах сръчния и уверен начин, по който се движеха пръстите му, докато правеше съвсем обикновени неща, като например да си слага захар в кафето.

— Ти да не си музикант? — попитах.

Коул ме погледна изпод вежди. Нещо във въпроса ми го беше притеснило, но той бе прекалено добър в прикриването на емоциите си, за да разбера какво точно.

— Аха — каза.

— Какъв по-точно?

Той направи физиономията, която правеха всички истински музиканти, когато човек ги попиташе за музиката им, и промърмори самокритично:

— По малко от всичко. Най-вече клавирни инструменти, предполагам.

— Имаме пиано вкъщи.

Коул сведе очи към ръцете си.

— Вече не свиря.

После замълча отново. Над масата между нас надвисна тежка, отровна тишина.

Намръщих се, но той нямаше как да го види, защото не си бе направил труда да вдигне отново поглед към мен. Изобщо не бях добра в поддържането на разговор и още по-малко в говоренето на общи приказки. Замислих се дали да не се обадя на Грейс, за да я попитам какво точно би трябвало да кажа на необщителен върколак със самоубийствени наклонности, но си бях забравила телефона някъде. Може би в колата.

— В какво си се загледал? — попитах най-накрая, без да очаквам отговор.

За моя изненада обаче Коул протегна ръка към мен и ми показа палеца си, който наблюдаваше със съчетание от учудване и отвращение. Гласът му отразяваше същите емоции:

— Тази сутрин, когато отново се превърнах в себе си, пред мен лежеше мъртва кошута. Всъщност не съвсем мъртва. Тя ме гледаше — сега вече вдигна очи към мен, за да види реакцията ми, — но не можеше да се изправи на крака, защото преди да се трансформирам, й бях разпорил корема. Предполагам… е, предполагам, че съм я ядял, докато още е била жива. Предполагам също, че съм продължил да го правя и малко след това, защото по ръцете ми… имаше парчета от вътрешностите й.

Той отново погледна палеца си и сега забелязах, че под нокътя има нещо кафяво. Пръстът му потрепна толкова леко, че едва долових движението.

— Не мога да разкарам това нещо оттам — каза.

Положих ръка върху масата с дланта нагоре и когато не разбра какво точно исках, се протегнах и хванах ръката му, с другата извадих нокторезачката си от чантата, взех пиличката и я плъзнах под нокътя му, обирайки кафявите следи.

Издухах прашинките засъхнала кръв от масата, прибрах нокторезачката и пуснах ръката му.

Той обаче не я отдръпна и тя остана да лежи между нас с дланта надолу и разперени пръсти, притиснати към масата, подобно на напрегнато животно, което се готви да избяга.

— Не мисля, че имаш вина за случилото се с брат ти — каза неочаквано Коул.

Завъртях очи.

— Благодаря ти, Грейс.

— Ъ?

— Грейс. Гаджето на Сам. Тя ми казва същото. Но тя не беше там. Пък и този, когото тя се опита да спаси, оцеля. Може да си позволи да бъде великодушна. Защо изобщо говорим за това?

— Защото ме накара да извървя три мили за чаша кафе. Кажи ми защо си го заразила с менингит?

— Защото менингитът причинява висока температура. — Неразбиращият му поглед ми подсказа, че започвам разказа си от грешно място. — Грейс е била ухапана като дете. Но никога не се е трансформирала, защото малоумният й баща я заключил в колата един горещ ден и почти я опържил. Решихме, че е възможно да повторим този ефект чрез много висока температура, и не можахме да измислим нищо по-добро от менингита.

— При трийсет и пет процента шанс за оцеляване?

— Между десет и трийсет процента — поправих го аз. — Освен това вече ти казах. Това излекува Сам и уби Джак.

— Джак е брат ти?

— Именно. Беше брат ми.

— И ти си го инжектирала?