Копнеж

— Помогни ми да разбера — примоли се той. — Помогни ми да разбера как да остана вълк.

Спомних си как бях седяла край леглото на брат ми, който бе рискувал всичко, за да остане човек. Наблюдавах го как губи чувствителността в пръстите си, как стене от болка, докато мозъкът му изгаря от температурата. Нямах думи, за да опиша отвращението, което изпитвах към Коул в този момент.

— Разбери си го сам — отсякох.

— Не мога — каза той, все още излегнат по гръб. — Мога да предизвикам трансформацията, но не и да запазя формата си. Студът върши работа, но също така и адреналинът. Поне така си мисля. Пробвах с ледена вода, но само това не проработи, докато не се порязах, за да предизвикам прилив на адреналин. Ефектът обаче не е траен. Продължавам да се трансформирам обратно.

— Направо ми се къса сърцето от съчувствие. Между другото, Сам ще побеснее, когато види какво си направил с къщата му.

Тръгнах към вратата.

— Изабел, моля те — гласът на Коул ме последва, въпреки че тялото му отказваше да го стори. — Ако не мога да остана вълк, ще се самоубия.

Спрях. Не се обърнах.

— Не го казвам, за да те манипулирам, разбираш ли. Това е самата истина. — Той се поколеба. — Трябва да се махна по някакъв начин и за мен това са двата варианта. Аз просто не мога… Трябва да разбера как да го направя, Изабел. Ти знаеш повече за вълците. Моля те, просто ми помогни с това.

Обърнах се. Той продължаваше да лежи на пода, едната ръка беше върху гърдите му, а другата бе протегната към мен.

— Значи просто искаш от мен да ти помогна да се самоубиеш? — казах. — Не се прави, че става въпрос за нещо друго. Каква точно мислиш, че е разликата с това да останеш вълк завинаги?

Коул затвори очи.

— В такъв случай просто ми помогни да го направя.

Разсмях се. Чух колко студено и жестоко звучи смехът ми, но не направих нищо, за да смекча ефекта.

— Нека ти кажа нещо, Коул. Стоях в тази къща, в същата тази къща — посочих към пода, когато отвори очи, — в онази стая в мазето и гледах как брат ми умира. Не можех да направя нищо. Знаеш ли как точно умря? Беше ухапан и се опитваше да направи всичко възможно, за да не се превърне във върколак. Уредих нещата така, че да го заразя с бактериален менингит, който предизвика зверски висока температура и на практика изпепели мозъка му, унищожи пръстите му и накрая го уби. Не го отведох в болница, защото знаех, че по-скоро би предпочел да умре, отколкото да живее като върколак. В крайна сметка получи това, което искаше.

Коул ме гледаше. По същия безизразен начин, както преди. Очаквах някаква реакция от него, но той не направи нищо. Очите му бяха зареяни в нищото. Празни.

— Казвам ти това само за да разбереш, че и самата аз съм искала да избягам поне стотина хиляди пъти оттогава. Замисляла съм се да прибегна към алкохола — хей, той върши работа при майка ми — или към наркотиците — хей, те също вършат работа при майка ми — а също така съм си мислила да взема някоя от осемте милиона пушки на татко, да я опра в главата си и да си разпилея мозъка. Знаеш ли кое е най-тъжното? Причината за всичко това не е фактът, че Джак ми липсва. Да, той наистина ми липсва, но не искам да го направя заради това. Искам да го направя заради проклетата вина, защото аз го убих. Аз го убих. Има дни, в които не мога да живея с тази мисъл. Но го правя. Защото това е животът, Коул. Животът е болка. Просто трябва да преодолееш толкова от нея, колкото успееш.

Той каза простичко:

— Само дето аз не искам.

Продължаваше да ме изненадва с тези си спонтанни пристъпи на откровеност, които се появяваха точно когато най-малко ги очаквах. Знаех, че те ме караха да му съчувствам дори и когато не исках, но не можех да направя нищо по въпроса, по същия начин, по който преди просто не бях могла да се противопоставя на желанието си да го целувам. Отново кръстосах ръце: чувствах се така, сякаш се опитваше да изтръгне някакво признание от мен. А аз не знаех дали ми е останало още нещо за признаване.

Коул

Лежах на пода напълно съсипан и бях съвсем сигурен, че днес е денят, в който най-накрая ще събера смелост, за да приключа с всичко.

А после тази убеденост се изпари. Защото по някакъв начин, докато гледах лицето й, а тя ми разказваше за брат си, установих, че неотложната нужда да избягам от самия себе си вече я нямаше. Чувствах се като балон, който е ставал все по-голям и по-голям в очакване да се пръсне, а тя бе дошла тук и се беше пръснала първа. Това някак бе изпуснало въздуха и от двама ни.

Беше очевидно, че всеки в тази къща имаше своята причина да избяга, но аз бях единственият, който се опитваше да го стори. Бях толкова уморен.

— Досега не бях осъзнал, че си нормално човешко същество — отбелязах. — Искам да кажа, с истински емоции.

— За съжаление съм.

Зяпах тавана. Вече не бях сигурен накъде точно съм се запътил.

— Знаеш ли какво не искам да правя повече? Да те гледам как лежиш там гол — заяви тя. Завъртях очи към нея и Изабел добави: — Имам чувството, че никога не носиш дрехи. Винаги когато те видя, си гол. Мислиш ли, че ще останеш човек за известно време?