Копнеж

На алеята пред къщата нямаше кола. Сам вече бе тръгнал нанякъде. Не бях сигурна дали съм облекчена или разочарована от този факт. Това най-малкото означаваше, че има шанс да намеря къщата напълно празна, защото Коул най-вероятно се бе трансформирал във вълк.

Отново не можех да определя дали тази мисъл ми носи облекчение или разочарование.

На двеста метра от къщата забавих ход, притискайки длан вдясно под ребрата си заради острата болка от тичането. Когато стигнах до задната врата, дишането ми почти се беше нормализирало. Пробвах топката на бравата, тя се завъртя без проблеми и вратата се отвори.

Пристъпих вътре и се поколебах на прага. Канех се да извикам „Ехо!“, когато осъзнах, че може би не само Коул си бе върнал човешкия облик. Останах в мрачния коридор, загледана към добре осветената кухня, и си припомних как седях в същата тази къща и наблюдавах как Джак умира.

На Грейс й беше лесно да ми каже, че вината не е моя. Подобни думи обаче не значеха нищо.

Внезапен силен шум ме накара да подскоча. Чух чупене и блъскане някъде из къщата. Всичко това прозвуча като безгласен аргумент в спора ми със самата мен. Стоях, опитвайки се да реша дали да проверя какво става, или да се измъкна безшумно и да хукна обратно към колата си.

Веднъж вече стоя безучастно в тази къща, без да направиш нищо, помислих си мрачно.

Пристъпих напред към кухнята. Поколебах се пред коридора към хола, без да разбирам добре какво точно виждам пред себе си… вода. Неравни виещи се водни ивици рисуваха тънки шарки по дървения под. Изглеждаха като замръзнал лед в блестящото си съвършенство.

Вдигнах очи, за да огледам останалата част от хола. Стаята беше обърната с краката нагоре. Някаква лампа бе съборена върху дивана с изкривен абажур, а по пода бяха разпилени снимки в рамки. Килимчето от кухнята бе събрано на топка край холската масичка, подгизнало от вода. Един от столовете бе съборен назад, подобно на наблюдател на разрухата, който бе припаднал от ужас. Пристъпих внимателно вътре, ослушвайки се предпазливо, но шумотевицата беше утихнала.

Цялата бъркотия беше толкова необичайна, че със сигурност бе предизвикана умишлено — книгите бяха съборени от рафтовете и лежаха разкъсани в локви с вода, наоколо се търкаляха смачкани консерви с храна, празна бутилка от вино бе забита с гърлото надолу в една от саксиите, а стените бяха оплискани с боя.

Тогава чух звуците отново, дращене и трополене, и преди да успея да реагирам, видях някакъв вълк, който се олюляваше в коридора, блъскайки се в стените, докато се приближаваше към мен. Вече започваше да ми става ясно защо холът бе в това състояние.

— Дяволите да го… — възкликнах и отстъпих назад към кухнята. Вълкът обаче явно нямаше намерение да ме напада. Когато влезе неуверено в хола, видях, че от сиво-кафявата му козина се стича вода. Така мокър, изглеждаше странно малък, не по-страшен от куче. Той направи още няколко крачки и после вдигна към мен арогантните си зелени очи.

— Коул! — възкликнах, а сърцето ми ускори ход. — Лудо копеле такова!

За моя изненада той трепна, когато чу гласа ми. Това ми напомни, че в крайна сметка сега беше просто вълк, а инстинктите му най-вероятно се взривиха от присъствието ми, защото стоях между него и изхода.

Отстъпих още една крачка назад, но преди да реша дали трябва да му отворя задната врата, Коул започна да трепери. Когато се приближи на сантиметри от мен, треперенето прерасна в силни конвулсии, а тялото му започна да се разтяга и извива. Отдръпнах се още, за да не повърне върху чудесните ми маратонки, и кръстосах ръце пред гърдите си, за да го наблюдавам как се трансформира.

Коул падна на една страна, а размаханите му лапи оставиха следи от нокти върху едната стена. Сам щеше да остане адски очарован, когато се върнеше. Докосната от магията на трансформацията, плътта му започна да се издува, а челюстите му се разтвориха широко в беззвучен писък на болка.

Вече в човешката си форма, той лежеше по гръб на пода, подобно на кит, изхвърлен на брега, а ръцете му бяха белязани с бледорозовите следи от зарастващи рани. Отвори очи и ме погледна.

Стомахът ми се сви. Коул бе възвърнал лицето си, но очите му все още бяха диви, изгубени сред вълчите спомени. Най-накрая примигна, а веждите му се присвиха по начин, който подсказваше, че вече ме вижда.

— Як номер, а? — дрезгаво каза.

— Виждала съм и по-добри — промърморих хладно. — Какво си направил тук?

Не се помръдна от мястото си, като само отпусна свитите си в юмруци ръце и раздвижи пръсти.

— Научни експерименти. Върху самия мен. Имам страшно сериозен опит в тази дейност.

— Пиян ли си?

— Най-вероятно — ухили се той лениво. — Нямам идея дали трансформацията не ускорява метаболизма, така че може и да съм поизтрезнял. Не се чувствам зле във всеки случай. Защо си тук?

Стиснах устни.

— Не съм. Исках да кажа, че тъкмо си тръгвах.

Коул протегна ръце към мен.

— Не си отивай.

— Че как бих могла да си тръгна? Тук е направо супер — промърморих.