Копнеж

Положих чело върху масата. Дървото ми се стори ледено, когато докосна кожата ми. Разгадаването на върколашката логика изведнъж ми се стори прекалено трудоемка задача. Дори да успеех, дори да разберях какво действително ни караше да се трансформираме и къде отиваха умовете ни, когато не следваха телата, какъв беше смисълът? Да остана вълк вечно? Всичките тези усилия — просто за да опазя един живот, който нямаше да помня. Живот, който не си струваше да бъде опазен.

От опит знаех, че има и по-лесни начини да потънеш в забвение. Сещах се и за един, до който винаги ме е било страх да прибегна, но с който проблемите се решаваха веднъж и завинаги.

Веднъж споделих тези си мисли с Анджи. Случи се още преди да ме намрази или поне така си мисля. Помня, че свирех на синтезатора си. Тъкмо се бях прибрал вкъщи след първото си турне, а целият свят бе паднал в краката ми, сякаш бях едновременно крал и завоевател, предлагащ на хората по-светло бъдеще. Анджи все още не знаеше, че съм й изневерил по време на турнето. Или пък може би знаеше. Когато спрях да свиря, с пръсти все още вдигнати над клавишите, аз й казах:

— Понякога си мисля да се самоубия.

Анджи се беше настанила в стария надуваем фотьойл, който държахме в гаража, и отвърна, без да вдига очи към мен:

— Аха, имах такива съмнения. И как точно това ще ти реши проблемите?

— Е, този вариант определено си има своите предимства. Всъщност се сещам само за един недостатък.

Известно време тя не каза нищо, после въздъхна:

— Защо изобщо ми говориш за това? Искаш да те разубедя? Единственият човек, който може да те убеди да не го правиш, си самият ти. Ти си генийчето. И го знаеш. Излиза, че го казваш само в името на драматичния ефект.

— Глупости. Наистина търсех съвет. Както и да е, забрави.

— И какво точно си мислиш, че ще кажа? Ти си моето гадже, давай, самоубий се. Това е страхотен и лесен път за бягство. Сигурна съм, че бих казала точно това.

В главата ми изникна споменът за хотелската стая, където някакво момиче на име Рошел, което никога повече нямаше да видя, ми смъква панталоните. Направих го с нея просто защото можех да го направя. Затворих очи и оставих сирената на отвращението ми към самия мен да запее нежно магнетичната си песен.

— Не знам, Анджи. Не знам. Не мислех. Просто ти казах това, което ми се въртеше из главата, разбираш ли?

Тя захапа кокалчето на единия си пръст, забила поглед в земята.

— Добре, какво ще кажеш за това? Изкупление. Това е най-големият недостатък, за който мога да се сетя. Самоубиваш се и това е краят. Това е нещото, с което ще бъдеш запомнен. Освен това отиваш директно в ада. Вярваш ли все още в това?

Бях изгубил кръстчето си някъде по пътя. Верижката се беше скъсала и сега то най-вероятно се търкаляше на пода в тоалетната на някоя бензиностанция, лежеше сред завивките на хотелска стая или бе запазено като лъскав сувенир от някой, комуто не бих искал да го оставя.

— Аха — отговорих, защото все още вярвах в ада. Виж, за съществуването на рая вече не бях чак толкова сигурен.

Никога повече не й споменах за това. Защото беше права: единственият човек, който може да ме убеди да не го правя или да го направя, бях самият аз.

Трийсет и първа глава Грейс

С всяка минута се отдалечавахме все повече от Мърси Фолс и всичко в него.

Взехме колата на Сам, защото беше с дизелов двигател и по-икономична, но Сам ме остави да карам, понеже знаеше, че обичам. В CD плеъра все още се намираше един от моите дискове на Моцарт, но аз превключих на дълътската станция за алтернативен рок, която знаех, че Сам харесва. Той ме погледна, примигвайки изненадано, и аз се опитах да не изглеждам прекалено самодоволна, задето се учех да говоря на неговия език. Може би по-бавно, отколкото той научаваше моя, но въпреки това бях впечатлена от себе си.

Денят беше прекрасен, небето ясносиньо, а стелещата се по пътя мъгла бе започнала да изгаря, докосната от слънчевите лъчи. Някакъв човек с нежен глас и добри умения на китарата пееше от високоговорителите; напомняше ми за Сам.

Той плъзна ръка между мен и седалката и нежно ме щипна отзад по шията, докато си тананикаше песента от радиото, която очевидно му беше позната. Като се изключи леката болка в крайниците ми, бе трудно да не призная, че днес всичко с мен и света като цяло изглеждаше съвсем наред.

— Знаеш ли вече какво точно ще пееш? — попитах.

Сам облегна буза върху протегнатата си ръка и започна бавно да движи пръста си в кръг по тила ми.

— Нямам представа. Ти се появи абсолютно ненадейно. Пък и в последните дни бях прекалено зает с ролята си на изгнаник. Предполагам, че ще пея… нещо. Има вероятност да бъде доста зле.

— Не мисля, че ще се справиш зле. Какво си пееше под душа?

Гласът му прозвуча неуверено:

— Нещо ново. Може би нещо ново. Е, може би просто нещо…

Излязох на междущатския път. По това време на деня нямаше никакво движение и всичките платна бяха само за нас.

— Новородена песничка?