Копнеж

— Позволявате ми? — попитах. Ръцете ми върху одеялото бяха свити в юмруци. Гневът се надигаше в мен… усещах го в бузите си, горещи като лятото, и внезапно установих, че просто не мога да се удържа. — Вие управлявахте своето малко кралство дистанционно през по-голямата част от детските ми години, а сега просто нахлувате тук и казвате: Съжаляваме, Грейс, няма да стане. Днес трябва да забравиш за това малко късче живот, което някак си успяла да изградиш за себе си и за този човек, когото си избрала. Трябва да бъдеш щастлива, задето не ти отнемаме тези неща завинаги.

Мама вдигна ръце във въздуха:

— О, Грейс, сериозно. Спри да преиграваш. Сякаш ни е нужно някакво по-сериозно доказателство, че не си достатъчно зряла, за да прекарваш толкова време с него. Ти си на седемнайсет. Целият ти живот все още е пред теб. Това не е краят на света. След пет години…

— Не го казвай — предупредих я.

За моя изненада тя наистина не го каза.

— Не ми казвай, че ще съм забравила името му след пет години, или каквото там се канеше да кажеш. И като цяло спри да ми говориш снизходително. — Отметнах завивките си в края на леглото и се изправих. — Вас двамата ви нямаше твърде дълго, за да знаете какво действително се случва в главата ми. Защо просто не отидете на ресторант или на откриване на галерия, или на вечерен оглед на имот, или пък на целодневно художествено изложение с надеждата, че ще бъда добре, когато се приберете? Всъщност почакайте, вие така или иначе сте се запътили към нещо подобно. Вземете решение, хора. Какви ще ми бъдете — родители или съквартиранти? Не може да бъдете едното и спонтанно да решите да се преквалифицирате в другото.

Последва дълго мълчание. Мама се беше загледала отнесено в ъгъла на стаята, сякаш в главата й звучеше някаква фантастична песен, която чуваше само тя. Татко се мръщеше. Най-накрая той тръсна глава:

— Ще си поговорим сериозно, когато се приберем, Грейс. Не мисля, че е честно да започваш подобен разговор, когато знаеш, че не можем да останем, за да го довършим.

Кръстосах ръце пред гърдите си с ръце, свити в юмруци. Не можеше да ме накара да почувствам срам заради думите си. Не можеше. И без това бях чакала твърде дълго, за да им кажа всичко това.

Мама си погледна часовника и това разруши магията на момента.

Татко вече се бе насочил към вратата и ми каза през рамо:

— Ще говорим по-късно за това. Трябва да тръгваме.

— Вярваме, че ще проявиш уважение към авторитета ни на родители — добави мама. Звучеше така, сякаш рецитира нещо, което татко й бе казал.

Всъщност обаче изобщо не ми вярваха, защото след като излязоха, отидох в кухнята и установих, че са ми взели ключовете от колата.

Не че ми пукаше. В раницата си имах резервен комплект, за който те не знаеха. Вътре в мен се таеше нещо невидимо и опасно, така че бях приключила с поведението си на добро момиче.

Пристигнах в къщата на Бек малко след зазоряване.

— Сам? — провикнах се, но отговор не последва. На долния етаж очевидно нямаше никого, така че се качих по стълбите. Бързо открих спалнята на Сам. Слънцето още не се бе показало над дърветата и през прозорците проникваше единствено сивкавата анемична светлина на утрото, но и тя ми беше достатъчна, за да видя, че стаята е обитавана. Завивката беше отметната, а на пода до леглото бяха захвърлени чифт джинси, тениска и обърнати наопаки черни чорапи.

Известно време стоях край леглото, загледана в намачканите чаршафи, и после се излегнах сред тях. Възглавницата носеше аромата на Сам и след дългите безсънни нощи без него това легло ми се стори като рая. Нямах представа къде бе той в момента, но знаех, че ще се върне. Вече чувствах, че отново сме заедно. Усетих как клепачите ми натежават.

Потопена в мрака на затворените си очи, бях изпълнена от емоции, чувства и усещания. Неизменната тъпа болка в стомаха ми. Пристъп на завист към Оливия, задето в момента е вълчица. Първичният гняв към родителите ми. Непосилната липса на Сам. Докоснали челото ми устни.

Преди да разбера какво става, вече бях заспала… или по-точно казано, се бях събудила. Когато отворих очи, ми се струваше, че не е минало никакво време, но видях, че съм се обърнала към стената, а одеялото е придърпано над раменете ми.

Обикновено, когато не се събуждах в собственото си легло — примерно в къщата на баба или няколкото пъти, когато бях спала в хотел като малка — неизменно изпитвах объркване, докато тялото ми осъзнае защо светлината е различна, а възглавницата не е моята. Но когато отворих очи в стаята на Сам, това бе просто… отваряне на очи. Сякаш за тялото ми е било невъзможно да забрави къде се намирам, дори и докато съм спяла.