Копнеж

Замислих се за погребението си. Нямаше начин мама да се оправи с организацията. Най-вероятно татко щеше да го уреди някак помежду телефонните си разговори с инвеститорите и членовете на управителния съвет. Или пък баба да вземе нещата в свои ръце. Тя щеше да излезе на сцената и да поеме контрола, щом разбереше колко кошмарно зле се е справял синът й с отглеждането на нейната внучка. Рейчъл щеше да дойде, а може би и някои от учителите ми. Госпожа Ърскайн, която искаше да стана архитект, със сигурност щеше да се появи. Изабел също, въпреки че най-вероятно нямаше да плаче. Спомних си погребението на брат й — целият град се беше събрал, защото Джак си бе отишъл толкова рано. Така че може би и аз щях да събера прилична тълпа. Може и да не бях легенда в Мърси Фолс, но пък щях да съм умряла прекалено млада, за да може да се каже, че съм живяла изобщо. Дали хората носят подаръци на погребенията, също като на сватбите или кръщенетата?

Чух проскърцване пред вратата, а после тя тихичко се отвори.

За секунда си помислих, че може да е Сам, успял да се промъкне тук по някакъв чудодеен начин. После обаче видях силуета на баща си, който надникна в стаята. Положих максимални усилия, за да изглеждам убедително заспала, държейки очите си полупритворени. Татко направи няколко колебливи стъпки навътре и аз си помислих изненадано: „Идва, за да провери дали съм добре“.

После обаче той надигна леко глава, за да погледне над мен и аз осъзнах, че баща ми не бе тук, за да се убеди, че съм добре. Беше тук просто за да се увери, че Сам не е при мен.

Двайсет и осма глава Коул

Клечах върху студената земя в гората, борови иглички се забиваха в дланите ми, а от голите ми колене се стичаше кръв. Не можех да си спомня от колко време съм човек.

Беше бледосиня утрин, а мъглата багреше всичко в пастелни тонове, докато пълзеше бавно край мен. Въздухът смърдеше на кръв, изпражнения и застояла вода. Нужен бе само един поглед към ръцете ми, за да разбера откъде идват всички тези миризми. Езерото беше само на два-три метра, а между мен и водата лежеше мъртва кошута, полегнала на една страна. Парче плът висеше разкъсано от ребрата й и ми представяше нейните вътрешности, подобно на някакъв отвратителен дар. Кръвта по коленете ми явно беше нейна, както и — сега забелязах — тази по ръцете ми. В клоните над главата ми, невидими заради мъглата, гарваните си крещяха един на друг, нетърпеливи да загубя интерес към плячката си.

Огледах се наоколо, търсейки другите вълци, които трябваше да са ми помогнали да сваля кошутата, но те ме бяха изоставили. Или казано по-точно, аз ги бях изоставил, когато се бях трансформирал в нещо чуждо и нежелано. В човек.

Долових някакво помръдване в полезрението си и насочих поглед натам. Отне ми няколко секунди, за да разбера какво се движи — кошутата. Окото й. Тя примигна отново и когато го направи, видях, че гледа право към мен. Не беше мъртва… умираше. Странно бе как две неща можеха да бъдат толкова подобни и същевременно толкова различни едно от друго. Нещо в изражението на искрящо черните й очи ме прониза. Това беше… търпение. Или опрощение. Тя се бе примирила със съдбата си да бъде изядена жива.

— Господи — прошепнах, докато се изправях бавно на крака, опитвайки се да не я стресна. Тя дори не помръдна. Просто примигваше. Искаше ми се да отстъпя назад, да й дам пространство, да я оставя да избяга, но оголените кости и изсипаните вътрешности ясно показваха, че бягството е невъзможно за нея. Вече бях унищожил тялото й.

Усетих как устните ми се изкривяват в горчива усмивка. Ето ме тук, с блестящия ми план да спра да бъда Коул и да потъна в забвение. Ето ме тук. Стоях гол и белязан с цветовете на смъртта, а празният ми стомах се свиваше от глад, докато наблюдавах храната за нещо, каквото вече не бях.

Очите върху необикновено нежната муцуна на кошутата примигнаха отново и сърцето ми се сви.

Не можех просто да я оставя така. Знаех, че не мога. Опитах се да определя местоположението си, като се огледах бързо наоколо. Реших, че се намирам на около двайсет минути пеш от колибата. Още десет до къщата, ако там не откриех нищо, с което да я убия. Щеше да лежи тук с изсипани вътрешности между четирийсет минути и час.

От друга страна, можех просто да си тръгна. В крайна сметка, тя умираше. Беше неизбежно, пък и от какво значение бе страданието на една кошута.

Очите й примигнаха отново, тихи и търпеливи. От огромно… беше от огромно значение.

Огледах се за нещо, което бих могъл да използвам като оръжие. Нито един от камъните не беше достатъчно голям, за да ми свърши работа, да не говорим, че така или иначе не можех да си се представя как й смазвам главата до смърт. Прехвърлих из главата си всичко, което знаех за анатомията и за автомобилните катастрофи, които водят до моментална смърт. Погледнах отново към оголените й ребра.

Преглътнах.

Отне ми само няколко секунди, за да открия клон с достатъчно остър край.