Копнеж

Хванаха ме за малките ръчички и ме отведоха при ваната, въпреки че не беше вечер, а и все още бях с дрехи. Родителите ми ме помолиха да вляза вътре, но аз не исках. Мисля, че това ги зарадва, защото отказът ми направи нещата по-лесни за тях от доверчивото подчинение. Баща ми ме вдигна над водата.

— Сам — каза Коул.

Седях във ваната с дрехите си, водата оцветяваше тъмните ми джинси в черно, а любимата ми синя тениска на бели райета залепваше за ребрата ми. За минута, една изключително милостива минута, си помислих, че всичко това е игра.

— Сам — повтори Коул.

Първоначално не разбирах, но после разбрах.

Но не когато майка ми отказа да ме погледне, а просто се взираше в ръба на ваната, преглъщайки отново и отново. Нито когато баща ми се протегна зад мен и произнесе името на майка ми, за да привлече вниманието й. Нито дори когато тя взе едно от двете бръснарски ножчета, лежащи в протегнатата му ръка, внимателно, сякаш си избираше крехка бисквитка от купа с лакомства.

Разбрах го, когато най-накрая ме погледна.

Погледна ме в очите. Моите вълчи очи.

Видях решението, изписано на лицето й. Решението да се сбогува с мен.

След това вече им се наложи да ме държат.

Коул

Сам беше някъде другаде. Това беше единственият начин, по който можех да го опиша. Очите му бяха просто… празни. Завлякох го до хола и го разтърсих.

— Ела на себе си. Вече сме навън! Огледай се наоколо, Сам. Навън сме.

Когато го пуснах, той се свлече на пода, опря гръб в стената и покри главата си с ръце. Внезапно се бе превърнал в някакво безлико съчетание от лакти, колене и стави.

Не знаех как точно се чувствам, докато го гледах. Знаех, че аз съм му причинил това, каквото и да беше то. Всичко това ме караше да го мразя.

Опитах отново да привлека вниманието му:

— Сам?

След известно време той промълви, без да повдига глава, със странен, тих и изтънял глас:

— Просто ме остави на мира. Остави ме на мира. Какво съм ти направил?

Дишането му беше неравномерно. Не звучеше като хлипове, а по-скоро все едно се задушава.

Сведох очи към него и изведнъж усетих как гневът се разгаря в мен. Не трябваше да му се отрази толкова зле. Та това беше просто една проклета баня. Той беше този, който ме караше да бъда жесток с него. Не му бях направил нищо, освен че му показах проклетата вана. Не бях чудовището, за каквото ме смяташе.

— Бек сам е избрал този живот — казах му, защото знаех, че сега няма да се опита да ми противоречи. — Той сам ми го каза. Каза, че е получил всичко, което е искал от живота си след юридическия факултет, и е бил нещастен. Каза ми, че искал да се самоубие, но някакъв тип на име Пол го убедил, че има и друг изход.

Сам не отговори нищо.

— Той ми предложи същото. Само дето не мога да остана вълк. Не ми казвай, че не искаш да го чуваш. Ти си точно толкова зле, колкото съм и аз. Погледни се само. Не говори на мен за увредена психика.

Сам не помръдна от мястото си, така че просто се разкарах оттам. Отидох до задната врата и я разтворих широко. Нощта бе станала дива и студена, докато се бях наливал, и сега бях възнаграден с внезапна болка в стомаха си.

Избягах.

Двайсет и седма глава Сам

Преминах през целия процес на мачкане и блъскане на тестото, оформянето на самуна и поставянето на хляба във фурната. Главата ми беше пълна с думи, но те бяха твърде неясни и несвързани, за да ги оформя в стихове. Бях наполовина тук, наполовина някъде другаде. Стоях в същата стара кухня на Бек в кош, която можеше и да е настоящата, а можеше и да бъде отпреди десет години.

Лицата по снимките върху шкафовете ми се усмихваха, десетки различни вариации на комбинациите: аз и Бек, Бек и Улрик, Пол и Дерек, Улрик и аз. Лица, които очакваха човешките им тела да се завърнат. В мътната светлина на борещите се с нощния мрак лампи снимките изглеждаха избелели и стари. Спомнях си ги, когато бяха чисто нови. Помнех как Бек ги бе окачил тук, непоклатимо доказателство за връзката между нас.