Копнеж

— Пак ли ти е зле? — попитах и намалих малко звука на телевизора, въпреки че това беше любимата ми част от филма.

Грейс изсипа хапчетата в устата си и ги изпи с мощна глътка лимонада.

— Мъничко. Болните хора се чувстват по-зле вечер, нали така? Чела съм нещо подобно.

Погледнах я и си помислих, че тя най-вероятно знае. Помислих си, че вече най-вероятно си мисли за това, за което си мисля и аз, но нямах желание да го казвам на глас. Наместо това попитах:

— Какво точно ти казаха в болницата?

— Че това е просто треска. Просто грип. — Докато произнасяше тези думи, разбрах, че си беше спомнила как ми разказваше за дните, след като е била ухапана. Как си е мислела, че е хванала грип. И двете знаехме, че онова нещо тогава не е било грип.

Най-накрая казах това, което ме глождеше, откакто бях дошла у тях:

— Грейс, ти миришеш. Също като вълка, който намерихме. Знаеш много добре, че болестта ти има нещо общо с вълците.

Тя прокара пръст по декоративните шарки в края на чинията си, сякаш се опитваше да ги изтрие, и промълви тихо:

— Знам.

Точно в този момент телефонът иззвъня. И двете знаехме кой се обажда. Грейс ме погледна, възвърнала напълно самообладанието си:

— Не казвай на Сам — помоли тя.

Двайсет и шеста глава Сам

Тази нощ станах и опекох хляб, защото не можех да заспя.

Безсънието ми, разбира се, се дължеше на отсъствието на Грейс. Самата идея да лежа сам в леглото в очакване да заспя отново, ми се струваше абсолютно непоносима. Част от причината за него обаче се дължеше и на това, че Коул все още беше в къщата. Той бе до такава степен преизпълнен с неизчерпаема енергия — мотаеше се из стаите, изпробваше звуковата уредба, присядаше на дивана, за да погледа телевизия, и после отново скачаше на крака — че част от нея се бе предала и на мен. Сякаш се намирах в компанията на експлодираща звезда.

Колкото до печенето на хляб, това беше нещо, което научих от Улрик. Той беше невероятен сноб по отношение хляба. Отказваше да яде пакетирания от магазина, което, съчетано с факта, че бях на десет и от своя страна отказвах да ям каквото и да е друго, освен хляб, означаваше, че през онази година в къщата падаше наистина много печене. Бек намираше и двама ни за невъзможни и не искаше да има нищо общо с нашите мании. В резултат Улрик и аз прекарвахме заедно доста утрини. Седях на пода, облегнал гръб на кухненските шкафове и прегърнал китарата, която Пол ми бе подарил, а Улрик месеше тесто и ме ругаеше любвеобилно, задето му се пречкам.

Един ден през същата тази година той ми подаде ръка, за да се изправя и да се включа в месенето. Това бе същият ден, когато Бек разбра, че Улрик е ходил на лекар; спомен, който се беше завърнал, откакто наблюдавах борбата на Виктор да остане човек. Бек нахлу в кухнята видимо бесен, а Пол се облегна на вратата зад него. Не изглеждаше особено притеснен и май по-скоро се надяваше, че ще стане свидетел на добро шоу.

— Кажи ми, че Пол е лъжец — изръмжа Бек, докато Улрик ми подаваше опаковката с мая. — Кажи ми, че не си ходил на лекар.

Пол изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях, а Улрик също едва сдържаше усмивката си.

Бек вдигна ръце пред себе си, все едно искаше да го удуши.

— Направил си го! Наистина си отишъл. Ти, откачено копеле такова. Казах ти, че от това няма да излезе нищо добро.

Улрик се ухили широко и Пол най-накрая започна да се смее.

— Кажи му какво ти дадоха, Улрик — каза Пол през смях. — Кажи му какво ти предписаха.

Улрик явно осъзнаваше, че Бек може и да не схване шегата, затова, все така ухилен, посочи към хладилника.

— Подай ми млякото, Сам.

— Халдол — изкикоти се Пол. — Той отива с диагноза „върколащина“ и се връща с рецепта за антипсихотик!

— Мислиш, че това е забавно? — попита Бек.

Улрик най-сетне погледна към Бек и махна с ръка в жест, който казваше: какво толкова.

— Хайде де, Бек, успокой се. Докторът ме мисли за луд. Разказах му всичко, което се случва — за това как се превръщам във вълк през зимата, както и за… как му се викаше на онова чудо? Гаденето? Гаденето? Както и датата, когато съм се трансформирал обратно в човек миналата година. Всички симптоми. Казах му най-откровено цялата божия истина, а той ме изслуша, кимна и ми предписа лекарство за откачалки.

— Къде отиде? — поинтересува се Бек. — В коя болница?

— Онази в Сейнт Пол. — Двамата с Пол се разсмяха гръмко, когато видяха изражението на Бек. — Какво, да не си помисли, че съм нахлул в градската болница на Мърси Фолс и съм казал на лекарите, че съм върколак?

На Бек продължаваше да не му е никак забавно.

— Значи… той просто ти написа рецептата? Не ти повярва? Не ти взе кръв? Не ти пусна някакви изследвания?

Улрик изсумтя и забравил напълно, че от мен се очаква да приготвя тестото, започна да прибавя брашно.

— Направо нямаше търпение да ме разкара от кабинета си. Явно си мислеше, че лудостта ми може да е заразна.

— Ще ми се да съм присъствал — отбеляза Пол.

Бек тръсна глава.