Копнеж

— Искам ли да знам какво точно правиш в гората? — попита тя.

— Разхождах се — отвърнах. Това бе истината. Част от истината.

Не знаех как да й кажа останалото.

На Изабел й се наложи да ме повика няколко пъти и да изчака минута-две, преди да се появя измежду сенките на дърветата, но не се чувствах гузна заради това — все още бях изгубена след сполетялото ме в гората откровение.

— От теб не се ли очаква да умираш или нещо от сорта? — попита ме тя веднага щом ме видя да си проправям път обратно към къщата. След разговора с майка си мислех, че ще бъде по-добре, ако не се прибера сама. Изабел стоеше до хранилката за птици, пъхнала ръце в джобовете си и присвила глава, за да си топли ушите в пухкавата яка на палтото. Когато я приближих, очите й се местеха между мен и белезникавата следа от птиче ако, останала в края на хранилката. Последната видимо я дразнеше. Изглеждаше… е, точно както изглеждаше обикновено, по онзи впечатляващ неин начин, с прелестна къса подстрижка, която подчертаваше красивата форма на лицето й, с големите очи, потънали в тежък тъмен грим. Тя наистина бе планирала да излезем някъде и се почувствах малко кофти, задето щеше да ми се наложи да отхвърля лекомислените й причини да го сторим. Гласът й беше с няколко градуса по-хладен от въздуха. — Коя точно част от лечението ти е свързана с препоръка да трамбоваш из горите при температура от три градуса?

Всъщност наистина ми беше студено, върховете на пръстите ми бяха порозовели.

— Три градуса ли е наистина? Беше по-топло, когато излязох.

— Е, вече не е — отсече тя. — Видях майка ти, докато идвах насам, и пробвах да я убедя да те пусне, защото ми се щеше да хапнем панини в Дълът, но тя каза, че не може. Опитвам се да не приема подобно отношение лично. — Тя сбърчи носле, когато се приближих до нея, и двете заедно се насочихме към къщата.

— Самата аз се опитвам да не мисля за това точно колко съм й бясна в момента — признах. Изабел ме изчака да плъзна встрани задната врата, за да влезе. Тя не коментира думите ми за това колко съм вбесена, пък и аз не очаквах да го направи. Изабел винаги беше сърдита на родителите си, така че в нейните възприятия подобно отношение надали изобщо се класираше като нещо необичайно. — Мога да пробвам да ти направя нещо като панини и тук. Въпреки че май нямаме добър хляб за целта. — Освен това в момента наистина нямах никакво желание да готвя.

— Бих предпочела нещо истинско, а не „нещо като“, ще ме извиняваш. Ще отидем друг път. — каза Изабел. — Хайде да си поръчаме пица.

„Да поръчаме пица“ в Мърси Фолс означаваше да се обадим в местната пицария, „При Марио“, и да платим шест долара за доставката. Цена, която ми идваше малко в повече след подаръка на Сам със записа в студиото.

— Разорена съм — споделих неохотно.

— Аз не съм — отвърна Изабел.

Каза го точно докато влизахме. Мама, която все така седеше на дивана с книгата на Сам в ръка, ни изгледа мрачно. Чудесно. Искрено се надявах да си е помислила, че говорим за нея.

Погледнах към Изабел:

— Хайде да отидем в стаята ми. Ще си поръчваме ли…

Изабел ми махна с ръка, за да замълча; тя вече беше взела телефона в ръка, разговаряше с „При Марио“ и поръчваше голяма пица с кашкавал и гъби. Изрита ботушите си на висок ток, край изтривалката на задната врата и ме последва в стаята ми, като междувременно флиртуваше по навик, с който там беше в другия край на телефонната линия.

Температурата в стаята ми се стори направо неприятно висока, сравнена с тази навън. Започнах да смъквам пуловера си. Междувременно Изабел затвори телефона и се излегна по диагонал върху леглото ми.

— Ще получим допълнителна плънка безплатно — заяви с победоносно изражение. — Обзалагам се, че ще получим допълнителна плънка след шоуто, което направих.

— Изобщо не е нужно да се обзалагаме — отбелязах. — Това на практика си беше телефонен секс.

— Така действам аз — ухили се Изабел. — Виж, не съм си донесла домашното. Ще се занимавам с него в междучасието.

Погледнах я.

— Ако се отнасяш толкова пренебрежително към училището, няма да успееш да се запишеш в добър колеж и ще си останеш в Мърси Фолс завинаги. — За разлика от Рейчъл и Изабел подобна идея не ме изпълваше с ужас. Но знаех, че нито една от тях не би могла да си представи по-ужасна съдба.

Изабел се намръщи.

— Благодаря ти за информацията, мамче. Ще го имам предвид.

Свих рамене и измъкнах книгата, която Рейчъл ми беше донесла по-рано.

— Е, аз ще трябва да си подготвя домашното, защото искам да отида в колеж. Най-малкото ще трябва да почета малко по история. Това проблем ли е?

Изабел положи буза върху възглавницата ми и затвори очи.

— Не е нужно да ме забавляваш. За мен е напълно достатъчно това, че съм извън нашата къща.

Приседнах на леглото. Движението размърда Изабел, но тя не отвори очи. Ако Сам беше тук и ако бе на мое място, би я попитал колко зле е положението у тях и дали тя е добре. Преди да го срещна, не би ми хрумнало да задам подобен въпрос, но го бях чувала да пита за подобни неща достатъчно често, за да знам как се прави.