Последната отворена страница беше от миналата година и на нея имаше доста по-кратък списък от предишната, която от своя страна предлагаше по-кратък списък от годината преди това. Преглътнах и отгърнах на нова страница. В горния край записах годината и добавих името на Виктор под нея. Името на Коул също трябваше да бъде тук, но се съмнявах, че Бек му е обяснил как се записваме.
Дълго време гледах към празната страница, върху която стоеше името на Виктор, и след това добавих своето.
Знаех, че мястото му вече не беше там, но това в крайна сметка беше списък на тези от нас, които бяха хора, нали така? А кой беше повече човек от мен?
Двайсет и четвърта глава
Грейс
Крачех сред дърветата.
Клоните все още бяха оголени, но повишаването на температурите бе разбудило истинска какофония от влажни пролетни ухания, които се бореха за надмощие с миризмата на студ, носена от вятъра. Птичките извиваха трели, докато прехвърчаха от храстите към близките дървета, раздвижвайки клоните край мен.
Усещах го дори в костите си: намирах се у дома.
Едва на няколко метра навътре в гората чух шум в храсталака зад мен. Сърцето ми ускори ход, когато се заковах на място, за да не заглушавам другите звуци с шумоленето на сухите листа под краката ми. Отново чух звуците от придвижване. Не се бяха приближили, но и не се отдалечаваха. Не се обърнах, но бях сигурна, че това е вълк. Не чувствах страх… знаех, че със звяра имаме нещо общо, че той е мой другар.
Продължих напред, заслушана в спорадичните прошумолявания на листата и изпукването на сухите клонки, докато вълкът ме следваше. Все още не се бе приближил… наблюдаваше ме от безопасно разстояние. Част от мен искаше да видя кой точно е този вълк, но друга част беше прекалено възбудена от близостта му и не ми се щеше да го уплаша. Така ние просто вървяхме заедно — аз, с равномерно темпо, а той — спирайки се на място и после притичвайки напред, за да запази същата дистанция.
Слънчевите лъчи проникваха през голите клони над главата ми и стопляха раменете ми. Разперих ръце встрани, докато крачех, попивайки топлината, оставяйки я да изгори всеки спомен от треската ми през онази нощ. Колкото повече отминаваше гневът ми, толкова по-ясно осъзнавах, че вътре в мен нещо не е наред.
Спомних си как Сам ме бе отвел в златната гора и ми се прииска той да беше тук с мен, заслушай в необичайния ритъм на сърцето ми. Естествено, не бяхме прекарвали цялото си време заедно и не е като да нямах идея с какво да се занимавам в негово отсъствие — в крайна сметка той имаше своята книжарничка, а аз моите уроци — но точно в момента не се чувствах комфортно сама със себе си. Да, треската беше преминала, но нещо ми подсказваше, че не се е махнала завинаги. Имах усещането, че все още чувам дисхармоничната й, неспокойна песен в кръвта си. Тя дебнеше и чакаше да се появи отново, щом вълчият вой я призове.
Продължих да вървя. Тук дърветата бяха по-редки, но по-големи, младите фиданки бяха прогонени от надвисналите клони на огромните борове. Миризмата на езерото беше по-силна и видях отпечатък от вълча лапа в меката пръст. Под мрачно зелената сянка на боровете аз обвих тялото си с ръце. Студът ме бе обгърнал сега, когато слънчевите лъчи не можеха да достигнат до кожата ми.
Вляво от себе си забелязах движение: кафяво-сива козина, която почти напълно се сливаше с дървесните стволове, оцветени по същия начин. Най-накрая видях вълка, който ме беше придружавал. Той се спря достатъчно дълго и можах да го огледам. Дори не трепна, когато приковах поглед в яркозелените му човешки очи, в които долових отблясък на любопитство. Отвъд него видях проблясващата повърхност на езерото между дърветата.
Нямаше нужда да вдигам длан към собствения си нос, за да разбера какво надушва, защото дори така усещах достатъчно ясно миризмата. Сладникавото ухание на бадеми, задържало се по пръстите и под ноктите ми. И това някак бе по-зловещо от треската, защото ми нашепваше ясно:
Сърцето биеше лудо в гърдите ми, въпреки че все така не усещах страх от присъствието на кафявия вълк. Приклекнах и обвих ръце около коленете си. Усещах как крайниците ми треперят или от силата на прозрението, или заради завръщането на треската.