Копнеж

— Не — заяви категорично Сам, без да откъсва очи от вълка, който беше приклекнал и го наблюдаваше. — Не, изобщо не е нормално. Ако му е достатъчно топло, за да се трансформира в човек, би трябвало да е способен да остане в тази форма за по-дълго. Не това… Искам да кажа… — Сам се отдръпна леко, когато вълкът стана на крака, в случай че решеше да се втурне към вратата. Виктор обаче присви уши и започна да трепери отново. И двамата извърнахме очи, докато се трансформираше обратно в човек, и го изчакахме да се прикрие с одеялото.

Виктор простена тихо и притисна длан към челото си.

Сам го погледна отново.

— Боли ли те?

— Уф. Не много. — Той замълча и присви глава между раменете си. — Всемогъщи Боже, цял ден съм така. Просто искам да знам кога това нещо ще престане. — Не ме поглеждаше. Думите му бяха предназначени за Сам.

— Ще ми се да имах някакъв отговор, Виктор — въздъхна Сам. — Нещо ти пречи да останеш в една форма, но нямам представа какво е то.

— Значи няма шанс нещата да се оправят, така ли? — попита Виктор. — Прецакан съм, а? Така става, когато те слушам, Коул. Всъщност отдавна вече трябваше да съм схванал, че винаги става така.

Спомних си онзи ден в хотела. Виктор беше изпаднал в тежка депресия след поредното си надрусване. Всъщност дупките, в които пропадаше, ставаха все по-дълбоки и дори аз, в добре оттренираното си безразличие, можех да видя, че някой ден той просто щеше да се окаже неспособен да изпълзи обратно от тях. Опитвах се да му помогна, когато го убедих да стане вълк заедно с мен. Не беше чист егоизъм. Не го правех просто защото не исках да поема сам по този нов път.

Ако Сам не беше тук, щях да кажа на Виктор всичко това.

Сам го чукна по рамото с юмрук.

— Хей, успокой се. Нещата са различни, когато си млад вълк. В началото всички са нестабилни, но после се оправят. Да, в момента ситуацията е отвратителна, а ти дори си успял да изведеш отвратителността до напълно ново ниво, но когато времето наистина се стопли, тази агония ще остане зад гърба ти.

Виктор погледна Сам с онзи леден и неприветлив поглед, който познавах наистина добре, защото самият аз го бях създал. Най-накрая отмести очи към мен.

— Ти трябваше да бъдеш на мое място, копеле такова — заяви той, след което се преви на две и пред нас отново застана вълк.

Сам разпери ръце във въздуха с длани нагоре в молитвен жест и промълви крайно обезсърчено:

— Как… как… как?

Сега осъзнах колко внимателно бе контролирал гласа и емоциите си. Да го видя как се превръща от апотеоз на успокояващата увереност в отчаяна руина ме обърка дори повече от трансформациите на Виктор. Значи Сам явно е бил способен да си сложи напълно адекватна маска на доброжелателност, когато разговаря с мен, но бе решил да не го прави. Това някак промени из основи начина, по който го възприемах.

Може би точно това ме накара да заговоря:

— Тук има нещо, по-силно от температурата. Поне така си, мисля. Топлината го кара да се връща към човешката си форма, но нещо друго казва на тялото му да се трансформира във вълк.

Сам ме погледна. В очите му не се четеше недоверие, но доверие също липсваше.

— И какво би могло да е това? — попита.

Погледнах към Виктор. Презирах го заради начина, по който усложняваше нещата. Не беше чак толкова трудно просто да ме последва във вълчата ми форма, а после в човешката, както се очакваше от него, нали така? Щеше ми се никога да не бях идвал в проклетата колиба.

— Нещо в мозъка му може би? — отвърнах. — Виктор има проблеми с хипофизната жлеза15. Може би всичко идва от промените в хормоналните му нива.

Сам ме изгледа замислено, но преди да каже каквото и да било, краката на вълка започнаха да треперят. Извърнах очи, а след миг Виктор отново бе човек. Просто ей така.

Сам

Имах чувството, че наблюдавам трансформациите на двама души: на Виктор във вълк и на Коул в някой друг. Аз бях единственият тук, който оставаше себе си.

Не можех да зарежа Виктор в това състояние, така че останах в колибата заедно с Коул, а минутите се превръщаха в часове, докато го чакахме да се стабилизира.

— Няма начин да обърнем процеса и да се откажа от тази върколащина — промърмори Виктор, докато денят отминаваше. Беше констатация, а не въпрос.

Положих усилия, за да не потръпна, когато си спомних за предишната зима, преди да се върна при Грейс. Как лежах насред гората, забил пръсти в почвата, докато главата ми се цепеше от болка. Как повръщах в дълбокия до глезените сняг чак докато вече не можех да стоя изправен. Как изгарях от треската, затворил очи, защото светлината ми причиняваше болка и се молех да умра.

— Не — казах.

Коул ме стрелна с очи, когато чу лъжата. Искаше ми се да го попитам: „Ако той е твой приятел, защо аз стоя тук до него, а не ти?“

Докато стояхме и чакахме поредната трансформация на Виктор в угасващата светлина на деня, през вратата започна да нахлува и по-хладен въздух, доказателство, че температурите падат.