Копнеж

— Вие сте какво? Влюбени? — Тонът на мама напълно обезличи тази прекрасна дума, — Ти си на седемнайсет, Грейс. На колко е той? На осемнайсет? От колко време се познавате? Няколко месеца. Виж, никога досега не си имала гадже. Хормоните ти бушуват, също като на всеки друг. Това, че спите заедно, не значи, че се обичате. Става дума просто за похот и страст.

— Ти спиш с татко. Вие двамата влюбени ли сте?

Мама завъртя очи към тавана.

— Ние сме женени.

Защо изобщо си правех труда?

— Целият този разговор ще ни се струва доста глупав, когато след години двамата със Сам дойдем да ви посетим за някой семеен празник — казах с леден тон.

— Е, искрено се надявам да е така — отвърна мама. После се усмихна безгрижно, сякаш просто си бяхме побъбрили. Сякаш се бяхме уговаряли да отидем на някоя танцова забава за майки и дъщери. — Обаче се съмнявам, че изобщо ще го помним. След време Сам вероятно няма да бъде нищо повече от поредната снимка в албума от абитуриентския ти бал. Спомням си каква бях на седемнайсет и повярвай ми, това, което витаеше във въздуха край мен, не беше любов. За мое щастие притежавах достатъчно здрав разум. Иначе като нищо щеше да имаш доста братя и сестри. Спомням си как, когато бях на твоите години…

— Мамо! — прекъснах я. Усещах как лицето ми е пламнало от гняв. — Аз не съм като теб. Всъщност изобщо не съм като теб. Нямаш никаква представа какво се случва в главата ми, за какво точно си мисля, дали съм влюбена в Сам и дали той е влюбен в мен. Така че дори не се опитвай да разговаряш с мен за тези неща. Дори не… Уф! Знаеш ли какво? Приключих.

Грабнах отнетия ми телефон, оставен върху кухненския плот, взех си палтото и изхвърчах навън. Плъзнах задната врата зад гърба си и тръгнах по верандата, без дори да поглеждам назад. Би трябвало да се чувствам гузна от начина, по който се бях отнесла с мама, но не изпитвах дори наченки от разкаяние.

Сам ми липсваше толкова неистово, че усещах физическа болка.

Двайсет и трета глава Сам.

Когато свърших работа в книжарничката и излязох, установих, че денят е зверски горещ, по-зноен дори от вчерашния. Слънцето затопли бузите ми почти моментално, когато паркирах пред къщата на Бек и отворих вратата на колата. Излязох, протегнах ръце във въздуха, толкова високо, колкото можех, и затворих очи. Чувствах се, все едно пропадам. Когато вятърът утихваше, температурата край мен бе същата като тази на тялото ми, сякаш изобщо нямах кожа. Бях се разтворил в нищото, бях призрак.

Този прелестен следобед явно беше убедил птичките, че този път пролетта наистина е дошла и планира да си остане тук завинаги, и те чуруликаха възторжено любовните си песни една на друга в храстите край къщата. В мен също се надигна песен. Раздвижих безмълвно устни, докато римите придобиваха форма.

Път през сезоните проправям си трудно, / заслушан в любовните песни на птиците.
Когато си с мен, ми изглежда абсурдно / да завиждам на сойките и гургулиците.

Спомних си топлите пролетни дни, когато вълчата ми кожа падаше под топлината на слънчевите лъчи, дните, в които бях толкова щастлив, задето бях получил пръстите си обратно.

Струваше ми се ужасно нередно да бъда сам точно сега.

Трябваше отново да проверя колибата. Днес все още не бях виждал Коул, но знаех, че при такова време със сигурност е върнал човешката си форма. Освен това беше достатъчно топло, така че поне един от новите вълци може би вече също се бе трансформирал. Така или иначе, беше по-добре да свърша нещо практично, наместо да обикалям безцелно из къщата в очакване на утрешния ден, чудейки се дали наистина ще отида в студиото и дали Грейс действително ще дойде с мен.

Пък и тя би искала да се оглеждам за Оливия.

Разбрах, че в колибата има някого, още щом се приближих на два-три метра от нея; вратата беше открехната, а отвътре се чуваше звук от движение. Обонянието ми беше далеч по-слабо, отколкото по времето, когато бях вълк, но носът ми ме информира, че който и да се намираше вътре, беше един от нас; мускусният аромат на глутницата беше само частично прикрит от миризмата на човешка пот. Като вълк щях да разпозная без колебание кой точно член на глутницата надушвам. В човешката си форма обаче се чувствах като слепец.

Пристъпих към вратата и почуках три пъти.

— Коул? В приличен вид ли си? — попитах.

— Сам? — гласът на Коул ми прозвуча някак странно. Облекчено? Това беше нетипично за него. Чух дращене на нокти по дъските, последвано от тихо ръмжене. Усетих как косъмчетата на врата ми се изправят.

— Всичко наред ли е? — попитах, докато внимателно отварях вратата. Вътре в колибата направо вонеше на вълк, сякаш стените бяха напоени с тази миризма. Първо забелязах Коул, напълно облечен и застанал край сандъците. Бе притиснал ръка към устните си в жест, който издаваше несигурност. Проследих погледа му към отсрещния ъгъл на колибата и видях там някакво момче, полузавито с яркосиньо одеяло.