Копнеж

Аз съм уравнение, чийто отговор знае единствено тя. / Моите хикс и игрек за решение копнеят. / Разделен съм погрешно, аз съм сам, тя — сама, / и умножавам дните без нея.

Докато безкрайната нощ се изнизваше бавно, а безчислените минути се трупаха върху мен, погребвайки ме под себе си, чух воя на вълците и главата ми започна да тупти. Една от онези тъпи, разпростиращи се бавно болки, които ми бяха останали като наследство от менингита. Лежах сам в празната къща и чух как вълчият вой се извисява в синхрон със засилващата се болка.

Бях рискувал всичко и единственото, което получих, бяха празните ми обятия.

Двайсет и втора глава Грейс

— Излизам да се разходя — заявих на мама.

Нито един друг ден в живота ми не бе преминавал толкова мъчително бавно, колкото тази събота. Някога, когато бях по-малка, бих била истински щастлива от възможността да прекарам цял един ден с мама вкъщи. Сега бях неспокойна и изнервена, все едно това не беше домът ми, а бях просто нежелан гост тук. Тя не ме спираше по никакъв начин да правя каквото си искам, но от друга страна, аз не исках да правя нищо, докато тя беше наоколо.

В момента мама бе приседнала елегантно в края на канапето и четеше една от книгите, които Сам беше оставил. Когато чу гласа ми, главата й бързо се завъртя към мен, а цялото й тяло се напрегна:

— Къде излизаш?

— Да се разходя — повторих, борейки се с изкушението да измъкна книгата на Сам от ръцете й. — Отегчена съм до полуда. Бих искала да си поговоря със Сам, но вие не ми разрешавате, така че трябва да направя нещо, преди да започна да хвърлям предмети наоколо като обезумяло шимпанзе.

Истината беше, че след като нямах нищо за учене и най-вече — след като Сам не бе тук, предпочитах да изляза навън. Всъщност това бях правила винаги през летата, преди да срещна Сам — отивах на люлката в задния двор с книга в ръка и чаках звуците на гората да запълнят празнината в мен.

— Ако планираш да се държиш като шимпанзе, искам да знаеш, че нямам намерение да ти чистя стаята — предупреди ме мама. — Освен това не можеш да излизаш навън. Изписаха те от болницата едва преди две нощи.

— Но треската ми вече я няма — настоях. Зад майка си виждах тъмносинята синева на небето, към което близките дървета бяха протегнали клоните си с копнеж. Цялото ми същество жадуваше да изляза навън, да вдишам с пълни гърди аромата на идващата пролет. Затворена между стените на хола, се чувствах непълноценна, сивкава, няма. — Освен това витамин D върши страхотна работа за болни хора като мен. Няма да се бавя.

Когато тя не каза нищо, отидох до антрето и си нахлузих обувките. Докато го правех, тишината бе надвиснала над нас, а в нея бяха стаени повече истини за случилото се през онази нощ, отколкото в няколкото думи, които си бяхме разменили.

Мама явно се бе почувствала некомфортно, защото се обади:

— Грейс, мисля, че трябва да поговорим. Относно… — тя се поколеба — … теб и Сам.

— О, хайде да не отваряме тази тема, става ли? — гласът ми показваше колко бях ентусиазирана от идеята да водим подобен диалог.

— Аз също нямам желание — каза тя, затваряйки книгата, без дори да погледне номера на страницата. Това ми напомни как Сам винаги проверяваше докъде е стигнал или мушваше пръст между страниците, преди да вдигне глава, за да ми обърне внимание. Мама продължи. — Въпреки това обаче се налага да проведем този разговор, а ако говориш с мен, ще кажа на баща ти, че си го направила, и няма да ти се налага да говориш с него по темата.

Честно казано, не виждах причина да разговарям, с когото и да е от тях двамата. Досега не им беше пукало какво правех с живота си или къде бях, докато тях ги нямаше, а след година вече щях да бъда в колеж или най-малкото — да съм се махнала от тази къща. Обмислих варианта просто да изляза и да затръшна вратата зад гърба си, но вместо това кръстосах ръце и се обърнах към нея с очаквателен поглед.

Мама пристъпи директно към темата:

— Използвахте ли предпазни средства?

Изчервих се:

— Мамо!

Тя обаче не се отказа:

— Е, използвахте ли?

— Да. Но това не е най-важното.

Мама повдигна вежда:

— Така ли? И кое е най-важното в такъв случай?

— Искам да кажа, че той не е просто някакво момче, с което спя, това е… — Опитах се отчаяно да намеря правилните думи, с които да й обясня защо въпросите и тонът и ме караха да се наежа. — Искам да кажа, че той не е просто някакво момче. Ние сме…

Не знаех как да завърша това изречение, докато тя ме гледаше изпитателно, повдигнала скептично вежда. Не знаех как да произнеса пред нея съвсем простички неща, като любов и завинаги и изведнъж бях сполетяна от прозрението, че всъщност изобщо не искам да го правя. Това бяха едни от онези истини, които човек трябваше да си заслужи сам.