Копнеж

Наблюдавах сиво — белия правоъгълник на небето над нас, ограден от тъмните силуети на сградите, и усещах как от носа ми тече кръв. Спомних си за Анджи, която бе останала у дома, и за начина, по който ме гледаше, когато каза, че би предпочела да си остане сама. Прииска ми се да беше тук, за да гледа как Виктор ме спуква от бой.

Над мен Джеръми бе извадил телефона си и ни снимаше как лежим върху асфалта на някакъв град, чието име дори не можех да си спомня.

Три седмици по-късно снимката, на която скачах през парапета, а Джеръми и Виктор ме наблюдаваха изумено, вече бе по всички вестникарски сергии, превърнала се в корица на онова списание. Лицето ми беше навсякъде. Никой нямаше да ме забрави скоро. Аз бях навсякъде.

По-късно същия следобед лежах на пода в къщата на Бек, а трансформацията се надигаше все по-настоятелно в мен, карайки ме да осъзная, че гаденето по-рано не беше нищо в сравнение с това, което ми се случваше в момента. Усещах как вътрешностите ми буквално се разкъсват. Добрах се отново до задната врата, отворих я и застанах на прага, загледан в зелената трева. Навън беше изненадващо топло, а облаците се бяха разсеяли, но хладният полъх бързо ми напомни, че все още е март. Този път вятърът прониза човешкото ми тяло, докосвайки вълка вътре в мен. Усетих как кожата ми настръхва. Прекрачих прага, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако отидех бързо до колибата, за да съблека дрехите си там. Така щеше да ми е по-лесно да си ги прибера по-късно. Следващият полъх ме накара да се превия на две, а спазмите се усилиха. Нямаше да се добера до колибата.

Стомахът ми стенеше и се извиваше, приклекнах и зачаках.

Също както преди обаче, трансформацията не дойде веднага. След като вече бях прекарал като човек повече от ден, тялото ми явно не беше сигурно коя е правилната му форма и изглежда не желаеше да се предаде толкова лесно.

Хайде бе, трансформирай се, помислих, когато вятърът ме накара да затреперя неудържимо. Чувствах стомаха си като малък вулкан, който се кани да изригне. Опитах да си напомня, че това бе просто нормална реакция към процеса на трансформация и всъщност не се налагаше да повръщам. Просто трябваше да устоя на този порив и всичко щеше да бъде наред.

Притиснах ръце към хладния бетон, молейки се на вятъра най-сетне да ме превърне във вълк. Сякаш от нищото в мислите ми изплува телефонният номер на Анджи и бях обзет от безразсъдното желание да й се обадя, за да чуя гласа й, който казва „Ало“, преди да затворя. Чудех се какво ли си мислеше Виктор за мен след всичко, което се бе случило.

Гърдите ме боляха.

Извади ме от това тяло. Разкарай ме по-далеч от Коул, помислих си.

Но това беше просто поредното нещо, над което нямах контрол.

Двайсет и първа глава Грейс

Същата нощ леглото ми не беше по-различно, като се изключи липсата на Сам в него. Нямаше нищо необичайно в позата, която бях заела. Завивките не бяха по-големи без Сам. Не бях по-малко уморена само защото не чувах тихото му дихание в мрака. Не можех да видя, че силуетът му до мен липсва. Възглавницата все още носеше неговия аромат, сякаш просто бе станал, за да си вземе някоя книга, и беше забравил да се върне.

Но всъщност нищо не беше същото.

Стомахът ме болеше, но това беше просто отзвук от болката, която ме бе пронизвала предишната нощ. Притиснах лице към възглавницата, опитвайки се да не мисля за онези нощи, когато смятах, че си е отишъл завинаги. Представих си го как стои самичък в къщата на Бек и се пресегнах, за да взема телефона си. Въпреки това не набрах номера му, защото (колкото и глупаво да беше) всичко, за което можех да мисля, бе как лежахме заедно, докато той трепери неудържимо и ми казва: „Може би трябва да преосмислям начина си на живот“. После си помислих за това как ми бе казал, че трябва да остана тук, че не бива да се поддавам на импулса си да се пренеса в къщата на Бек, за да живеем заедно.

Може би той беше щастлив, че най-сетне имаше оправдание да остане сам. Може би не беше. Нямаше как да знам. Чувствах се гадно, гадно, гадно по някакъв нов и ужасен начин, който дори не можех да опиша. Искаше ми се да плача и се чувствах като пълна глупачка заради това.

Оставих телефона обратно на нощното шкафче, зарових нос във възглавницата му и най-сетне успях да заспя.

Сам

Аз бях отворена рана.

Не можех да си намеря място и обикалях из празните стаи на къщата, обзет от желание да й се обадя и същевременно притеснен да не й създам неприятности, уплашен от нещо безименно и огромно. Крачих, докато не се изтощих, след което се качих в стаята си на горния етаж. Без да паля лампите, отидох до леглото си и легнах на една страна. Протегнах ръка встрани и усетих как сърцето ми се свива, защото Грейс не беше под нея, за да я прегърна.

Мислите бушуваха в главата ми. Не можех да заспя. Умът ми непрекъснато се връщаше в реалността, към празното легло, и оформяше думи, докато пръстите ми търсеха правилните акорди върху въображаемата китара, която държаха.