Копнеж

Пропусна да сподели как точно е стигнал до това заключение, но леко сбърчи нос, сякаш можеше да ме подуши. Малко по-късно дизеловият двигател на неговия фолксваген забоботи шумно, докато се отдалечаваше по алеята и ме остави сам с неочаквано променилата излъчването си къща. Следобедът се беше заоблачил и стана по-студено, а къщата вече не ми напомняше за уютна бърлога, а за зловещ лабиринт от посивели стаи; нещо, изпълзяло от трескав кошмар. Също като нея звярът в мен се беше разбудил, но тялото ми отказваше да промени формата си. Бях заседнал в някакво странно междинно положение — човешко тяло с вълчи мозък. Човешки спомени, видени през вълчи очи. Първоначално обикалях из стаите, обзет от усещането, че стените ме притискат отвсякъде, и изобщо не вярвах в диагнозата, поставена ми от Сам. Когато най-сетне усетих първия намек за трансформацията да се прокрадва по нервите ми, застанах пред задната врата в очакване студът да ме обладае. Трансформацията обаче не идваше. Затръшнах вратата и отидох да се излегна в леглото си, усещайки надигащото се в стомаха ми гадене и изпъването на кожата.

Поне обзелият ме дискомфорт ми донесе частично облекчение.

Бях започнал да си мисля, че така и няма да се превърна във вълк.

Все така приклещен в това ужасно междинно състояние, се надигнах, отидох отново до вратата и се изправих срещу ледения вятър. След около десет минути се отказах и приседнах на дивана, превит на две заради бушуващата в стомаха ми буря. Умът ми се стрелкаше из сивкавия лабиринт на стаите, докато тялото ми стоеше неподвижно. В мислите си вървях надолу по коридора сред непознатите стаи в свят, обагрен само в черно и бяло. Чувствах нежната шия на Изабел под пръстите си, виждах как кожата ми губи цвета си, докато се превръщам във вълк, усещах тежестта на микрофона в ръката си, чувах гласа на баща ми, виждах го, застанал срещу мен от другата страна на масата в трапезарията.

Не! Където и да е другаде, само не и у дома. Бих оставил спомените си да ме отведат, където пожелаят, само не и там.

Сега бях във фотостудиото заедно с останалите членове на НАРКОТИКА. Това беше нашата първа поява в списание. Е, хубаво де, моята първа поява. Темата на броя беше „Хора, преуспели, преди да са навършили осемнайсет“, а аз щях да бъда хлапето на плаката. Останалите от НАРКОТИКА имаха просто поддържащи роли.

Не ни снимаха в самото студио. Вместо това фотографът и асистентката му ни завлякоха на стълбището, където се опитваха да уловят духа на бандата, докато висяхме по перилата и стояхме на различни стъпала. Стълбището смърдеше на манджа. Някой из съседните апартаменти очевидно си приготвяше обяда и можех да подуша пържен бекон, сос, какъвто никой нормален човек не би си поръчал, и някаква мистериозна подправка, която може и да беше миризмата на мръсни крака.

Бях се надрусал и замайването вече бе започнало да отминава. Не беше първото ми друсане, но определено бе едно от първите. Тези все още непознати висини на еуфоричния полет ме оставяха обзет от неясно чувство на вина, когато ме напуснеха. Наскоро бях написал една от най-добрите си песни изобщо — Разбий лицето ми (и после продай парчетата), която трябваше да се превърне в моя най-добре продаван сингъл — и всъщност бях в страхотно настроение. Щях да бъда в още по-добро, ако бях някъде навън сред смога, миризмите от ресторантските кухни и всички останали възбуждащи аромати на големия град, които ми казваха, че съм някой.

— Коул. Коул. Хей, пич. Можеш ли да останеш неподвижен за момент? Застани до Джеръми и гледай към мен. Джеръми, ти гледай към него — разпореди се фотографът. Беше шкембелия на средна възраст с подрязана накриво козя брадичка и очевидно планираше да ме занимава с глупости цял ден. Асистентката му беше червенокосо момиче на двайсет и нещо, което вече бе споделило, че направо е влюбено в мен, и така напълно беше загубило интереса ми. На седемнайсет все още не бях открил, че една язвителна усмивка може да накара момичетата да си свалят блузките.

— Не съм спрял да го гледам — отбеляза Джеръми. Звучеше полузаспало. Той винаги звучеше полузаспало. Виктор, който беше застанал от другата страна на Джеръми, бе забил поглед в земята и се хилеше точно както му беше казал фотографът.

В тази снимка нямаше грам емоция. Как точно идеята да ни фотографират опулени над парапета, все едно правехме корица за албум на проклетите „Бийтълс“, можеше да улови духа на НАРКОТИКА и музиката ни. Тръснах глава и се изплюх през парапета към фотографа точно когато проблясваше светкавицата. Той и асистентката погледнаха резултата от снимката върху дисплея на фотоапарата с раздразнение. Нова светкавица. Нови раздразнени погледи. Фотографът дойде на площадката, застана шест стъпала под нас и произнесе умоляващо:

— Виж, Коул, какво ще кажеш да вкараш малко живец в това позиране. Нали разбираш, усмихни се. Представи си нещо хубаво. Покажи усмивка, с каквато би дарил майка си.

Повдигнах вежда, чудейки се дали ми се подиграва.