Копнеж

Фотографът явно се усети, че е казал голяма глупост, защото леко повиши глас:

— Представи си, че си на сцената…

— Искаш живец? — попитах. — Щото в това, което се опитваш да направиш, определено няма такъв. Животът е неочакван. Животът е риск. Ето това е НАРКОТИКА, а не някакъв проклет портрет на семейство бойскаути. Ето това е…

Без да довърша репликата си, скочих към него. Прелетях над стъпалата с разперени настрани ръце и видях паниката, която се изписа върху лицето на фотографа, докато асистентката му трескаво вдигаше апарата. Светкавицата ме заслепи.

Стоварих се върху единия си крак и се претърколих встрани, удряйки се в тухлената стена. Смеех се неудържимо. Никой не ме попита дали съм добре. Джеръми се прозяваше, Виктор ми показваше среден пръст, а фотографът и асистентката му охкаха и ахкаха, загледани щастливо в дисплея.

— Ето ви малко вдъхновение — казах им, докато се изправях. — Няма нужда да ми благодарите. — Не усещах никаква болка.

След това изпълнение ме оставиха да правя каквото си искам до края на снимките. Тананиках си или направо пеех с цяло гърло новата си песен, разкарвах ги нагоре — надолу по стълбите, притисках ръце към някоя стена, сякаш се канех да я съборя, застанах в една саксия долу във фоайето, а накрая излязохме на улицата зад студиото, където подскачах върху покрива на колата, с която ни бяха докарали от хотела, оставяйки върху ламарината дълбоки вдлъбнатини, за да може проклетото возило хубаво да ме запомни.

Когато фотографът обяви, че сме приключили, асистентката му дойде при мен и ме помоли да й подам ръка. Наместо да се здрависа обаче, тя я обърна с дланта нагоре и записа върху нея името и телефонният си номер, докато Виктор ни наблюдаваше невярващо.

Веднага щом момичето се прибра обратно в сградата, той ме хвана за рамото.

— Ами Анджи? — попита ме с крива усмивка, сякаш знаеше, че ще го даря с отговор, който ще му хареса.

— Какво за нея?

Усмивката изчезна и той ме сграбчи за ръката с номера върху нея.

— Не мисля, че ще бъде особено щастлива от това.

— Вик. Пич. Аз пък мисля, че изобщо не ти влиза в работата.

— Тя ми е сестра. Така че ми влиза в работата.

Този разговор определено разваляше доброто ми настроение.

— В такъв случай ще ти угодя. Връзката ми с Анджи приключи. Двамата сме заедно от толкова дълго време, че сигурно учат за нас в часовете по история. Освен това, както вече отбелязах, не ти влиза в работата.

— Копеле такова — изръмжа Вик. — Ще я зарежеш просто така? Ще й съсипеш живота и ще си тръгнеш?

Доброто ми настроение направо отиваше по дяволите. Започвах да чувствам спешна необходимост от игла, бира или бръснарско ножче.

— Хей, попитах я какво мисли по въпроса. Каза, че би предпочела да си остане сама.

— И ти й повярва? Знаеш ли, ти си мислиш, че си наистина специален. Ти, с твоята проклета гениалност. Мислиш, че ще живееш вечно по този начин, така ли? Никой няма дори да си спомня лицето ти, когато навършиш двайсет. Никой няма да те помни!

Въпреки обидите виждах, че гневът му вече отминава. Беше си излял душата. Ако кажех „съжалявам“ или дори ако не кажех нищо, той най-вероятно щеше да сведе глава и да се върне в хотела.

Идеята за подобно отстъпление мина и отмина през главата ми в рамките на не повече от секунда, след което казах:

— Поне момичетата знаят името ми, пич — наблюдавах изражението му със самодоволна усмивка. — За хората аз не съм просто барабанистът на НАРКОТИКА.

Виктор ме удари. Беше добър удар, въпреки че не вложи цялата си сила в него. Останах на крака, но мисля, че устната ми беше сцепена. Все още чувствах лицето си и помнех за какво сме говорили, така че мозъкът ми явно си беше наред. Погледнах към Виктор.

Видях, че Джеръми е застанал до него. Най-вероятно звукът от удара му бе подсказал, че това не е просто една от обичайните ни разправии.

— Не стой така! — изкрещя Виктор и ме удари отново, директно в брадичката. Този път се олюлях и трябваше да положа известни усилия, за да остана изправен. — Удари ме, лайно такова! Удари ме!

— Момчета… — промърмори Джеръми, без да помръдва от мястото си.

Виктор заби рамо в гърдите ми и директният удар на деветдесет килограма дълго потискан гняв най-сетне успя да ме събори на земята. Някакво парче асфалт се вряза неприятно в гърба ми.

— Ти си просто загуба на пространство. Животът за теб не е нищо повече от възможност да напомпаш и без това гигантското си его, привилегирован копелдак такъв! — крещеше Виктор, докато ме риташе.

— Стига толкова — обади се отново Джеръми, който ни наблюдаваше, кръстосал ръце пред гърдите си.

— Искам… да… ти… избия… тази… усмивка… от… лицето! — ръмжеше Виктор между ритниците. Вече беше останал без дъх и най-накрая, когато се засили за поредния си шут в ребрата ми, загуби равновесие и се стовари по гръб на земята до мен.