Копнеж

Подскочих стреснато, когато чух глас отвътре. След минута, когато пулсът ми се поуспокои, установих, че гласът пееше. Някой беше оставил касетофона включен и в момента Елвис ме питаше дали съм самотен тази вечер, докато ровех в сандъка с надпис „Сам“. Измъкнах джинсите си, но не си направих труда да търся риза, преди бързо да се насоча към сандъка с храната. Разтворих пакет чипс, докато стомахът ми куркаше отчаяно, но някак убедено, че скоро ще бъде запълнен. Седнах върху кашона, опрял кльощави колене в брадичката си, и се заслушах в гласа на Елвис. Помислих си, че текстовете за песни са просто един различен вид поезия. Предишната зима Улрик ме беше накарал да уча наизуст известни поеми. Все още можех да си спомня първата част от Да спреш край гората в снежната привечер14.

Опитвах да си спомня втората половина, докато се тъпчех с чипс и се надявах болките в стомаха ми да спрат.

По времето, когато забелязах, че ръката, държаща пакета, трепери, болката вече бе прераснала в кошмарното усещане за усукващи се мускули, което предшестваше трансформацията. Нямах време да стигна до вратата, преди пръстите ми да се превърнат в безполезни, дращещи отчаяно по дървото нокти. Последната ми човешка мисъл беше спомен: как родителите ми затръшват вратата на моята стая и я заключват, докато вълкът се надига в мен.

Беше ми трудно да си припомня вълчите си мисли, но помнех ясно едно: бяха ми нужни цели часове преди да се предам и да се примиря с факта, че съм затворник на това място.

Този път не Бек, а Улрик бе човекът, който ме откри.

— Ех, юнге — каза той тъжно и прокара длан по обръснатата си глава, докато се оглеждаше. Примигвах неразбиращо срещу него, изненадан, че виждам чужд човек, а не майка си или баща си.

Бях се свил в единия ъгъл на колибата и се взирах в окървавените си пръсти, а мозъкът ми бавно изтласкваше вълчите мисли и усещания на заден план, давайки път на човешките. Сандъците и капаците им бяха разпилени наоколо, а изскубнатият от кабела си касетофон лежеше в средата на помещението. По пода имаше следи от засъхнала кръв, в които се различаваха вълчи и човешки стъпки. Вратата бе изподрана, навсякъде имаше разкъсани опаковки от чипс и соленки, а съдържанието им беше разсипано наоколо, неизядено.

Улрик се приближи, а парченцата чипс хрущяха под ботушите му. Присвих се назад. Пред погледа ми опустошената колиба се сливаше с образа на старата ми спалня с раздраните чаршафи и разкъсаните книги по пода.

Той протегна ръка към мен.

— Хайде, ставай. Ще те заведа в къщата.

Аз обаче не помръдвах. Продължавах да наблюдавам с изумление изпочупените си нокти и забитите под тях кървави тресчици. Светът се бе свил край мен и в него имаше място единствено за обагрените в червено върхове на пръстите ми и за самотния вълчи косъм, залепнал в собствената ми кръв. Погледът ми се плъзна към набръчканите и все още пресни белези върху китките ми.

— Сам — опита се да привлече вниманието ми Улрик.

Но аз не вдигнах очи към него. Бях използвал всичките си думи и всичките си сили в опити да се измъкна от това място и сега единственото ми желание беше да си стоя тук и да ме оставят на мира.

— Аз не съм Бек — промърмори той безпомощно. — Нямам никаква представа какво ти казва той, за да те извади от това състояние, разбираш ли? Не знам как да говоря на твоя език, юнге. За какво си мислиш? Просто ме погледни.

Беше прав. Бек знаеше как да ме върне отново към реалността, но Бек не беше тук. Най-накрая Улрик просто вдигна отпуснатото ми като труп тяло, взе ме на ръце и ме отнесе до къщата. Отказвах да говоря, да ям или дори да помръдна, докато Бек не се трансформира и не се върна в дома си… дори и сега нямах представа дали съм прекарал в това състояние часове или дни.

Бек не дойде веднага при мен. Вместо това отиде до кухнята, където трака известно време с посудата. Когато се върна в хола, където се бях присвил в единия ъгъл на дивана, носеше в ръка чиния с яйца.

— Ето, направих ти нещо за хапване — каза ми той.

Яйцата бяха приготвени точно по начина, по който ги обичах. Гледах към тях, а не към лицето на Бек, когато прошепнах:

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Нищо не си могъл да сториш. Освен това Улрик беше единственият, който харесваше онзи проклет чипс, така че си направил услуга на всички ни.

Той остави чинията на дивана до мен, след което се отправи надолу по коридора и влезе в кабинета си. След минутка взех яйцата и тихичко се промъкнах след него. Седнах край отворената врата на кабинета и слушах как трака по клавиатурата си, докато ядях.

Това се беше случило във времената, когато психиката ми все още бе разбита. Във времената, когато си мислех, че Бек ще бъде до мен вечно.

— Здрасти, Ринго.

Гласът на Коул ме върна в реалността. Беше се изправил до мен, докато стоях пред вратата на колибата, унесен в спомените си.

— Виждам, че все още си човек — казах. Всъщност бях далеч по-изненадан, отколкото прозвучах. — Какво правиш тук?

— Пробвам да се превърна във вълк.