Копнеж

— Рейчъл не трябва да се промъква около врати, които очевидно са само за персонала — отвърнах аз.

— Грейс ми каза да вляза оттук — запротестира тя. Когато я погледнах с недоумение, обясни. — Моите естествени умения не се разпростират над териториите на тайнственото изкуство, известно като успоредно паркиране, така че Грейс ми каза да спра зад магазина, където има достатъчно място, и че никой не би имал нищо против, ако вляза през задната врата. Очевидно се е объркала, защото ти се опита да ме посрещнеш като атакуваща вражеска армия, заливайки ме с врящо олио и…

— Рейчъл — прекъснах я. — Кога си говорила с Грейс?

— За последно ли? Ами преди около две секунди. — Тя отстъпи крачка назад, осигурявайки ми пространството, необходимо, за да изляза най-сетне от книжарничката и да затворя вратата след себе си.

Почувствах такова облекчение, че почти се разсмях. Внезапно изтощените ми дробове отново се оказаха способни да вдишат студения въздух, околният свят възвърна цветовете си и аз усетих как леденият вятър настоятелно се опитва да се вмъкне под яката на ризата ми.

Мислех, че никога няма да я видя отново.

Сега, когато знаех, че тя е достатъчно добре, за да разговаря с Рейчъл, тези мисли ми се сториха излишно мелодраматични и не можех да си представя как нещо подобно изобщо ми бе хрумнало.

— Страшен студ е — споделих очевидното и махнах с ръка към фолксвагена си. — Нещо против?

— Нищичко — каза Рейчъл и ме изчака, докато й отключа вратата, за да влезе. Запалих двигателя, увеличих парното докрай и задържах ръце над струите топъл въздух, докато страхът от студа, който вече не можеше да ми навреди, най-сетне ме напусна. Рейчъл беше успяла да изпълни цялото купе с някаква много сладка и крайно изкуствена миризма, която най-вероятно трябваше да мине за аромат на ягода. Беше присвила обутите си в чорапогащи крака под седалката, за да освободи място пред себе си за своята огромна раница.

— Добре. Говори — настоях. — Разкажи ми за Грейс. Добре ли е тя?

— Аха. Снощи е била в болницата, но вече си е у дома. Не са я оставили там дори за през нощта. Имала е треска и висока температура, така че са я натъпкали с тиленол и треската и високата температура са си плюли на петите. Каза ми, че се чувства добре. — Рейчъл сви рамене. — От мен се очаква да й занеса домашната работа. Затова съм помъкнала половин тон неща. Тя изрита препълнената си раница. — Също така трябва да ти предам това. — Тя ми подаде розов телефон със залепен върху задния му панел стикер с усмихнато личице.

— Това твоят телефон ли е? — попитах.

— Моят е. Каза, че обажданията от твоя се пренасочват директно към гласовата поща.

Този път вече се разсмях облекчено:

— Ами нейният?

— Баща й го е взел. Не мога да повярвам, че са ви хванали. Какво сте си мислили изобщо бе, хора? Можехте да си умрете на място дори и само от унижение!

Хвърлих й поглед, наситен с толкова тъга, колкото беше физически възможно. Сега, когато бях научил, че Грейс е жива и здрава, вече можех да си позволя малко меланхоличен хумор за моя сметка.

— Бедничкото момче — каза Рейчъл и ме потупа по рамото. — Не се тревожи. Няма да ти се сърдят вечно. Дай им няколко дни и те отново ще забравят, че изобщо имат дъщеря. Ето. Звънни й. Вече й е позволено да приема обаждания.

Взех апарата от ръката й, изпълнен с благодарност, и тръгнах да набирам номера на Грейс.

— Просто натисни двойката за бързо набиране — посъветва ме Рейчъл.

След няколко секунди чух глас в слушалката:

— Здрасти, Рейч.

— Аз съм — казах.

Грейс

Не знаех какви точно бяха чувствата, които ме изпълниха, когато чух гласа на Сам вместо този на Рейчъл. Просто знаех, че са достатъчно силни, за да слеят две издишвания в едно, което да напусне полуотворените ми устни. Преглътнах неопределената емоция в опит да накарам гласните си струни да ми се подчинят.

— Сам…

Чух въздишката му, която събуди в мен отчаяното желание да зърна и лицето му.

— Рейчъл каза ли ти? Добре съм. Имах треска. Вече съм си у дома.

— Мога ли да дойда? — Гласът му прозвуча странно.

Придърпах юргана, с който бях завита, по-нагоре и усетих как се изнервям, защото не е добре изпънат така, както исках. Положих усилия, за да потисна зародилия се по-рано, когато разговарях с татко, гняв.

— Наказана съм. Не ми с позволено да дойда в студиото тази неделя. — В слушалката ми тегнеше мъртвешка тишина. Можех да си представя изражението на Сам и това ме изпълни с болка. В мен се бе натрупала толкова много мъка, че вече не знаех как да се боря с нея.

— Там ли си още? — почти проплаках.

В гласа на Сам долових смелост, която ме нарани дори повече от мълчанието му:

— Мога да сменя датата.