Копнеж

— Чудесно. Откри ли нещо интересно?

Посочих към купчината книги на пода зад мен. Бях открил, че са поставени на грешни места.

— Страхотно. — Тя повдигна капачето на своята чаша с кафе и издуха парата, издигаща се от нея. След това отново погледна към мен. — Вълнуваш ли се за неделята?

Нямах представа за какво говори и бях сигурен, че това се е изписало върху лицето ми. Изчаках мозъка си да ми предостави верния отговор и след като той не го стори, повторих с въпросителна интонация:

— Неделята?

— Студиото — напомни ми тя. — С Грейс.

— Вие знаете за това?

Без да оставя чашата си, Карин несръчно повдигна част от поставените на грешни места книги и каза:

— Тя ми се обади, за да е сигурна, че този ден няма да бъдеш на работа.

Разбира се, че го беше направила. Грейс не би организирала нещо за мен, без да е сигурна, че всичко ще протече по план. Усетих силен спазъм нейде из стомаха си; тя ми липсваше толкова отчайващо много, че това ми причиняваше физическа болка.

— Не знам дали ще ходим. — Поколебах се за момент, когато Карин повдигна вежда в очакване да кажа нещо повече. И аз й разказах всичко онова, което не бях споделил с Изабел снощи, защото Карин щеше да ме разбере и да изпита съчувствие, докато на Изабел нямаше да й пука.

— Родителите й ме откриха в стаята й през нощта. — Усетих, че бузите ми горят. — Тя беше болна и пищеше, а те дойдоха, за да видят какво става, и ме изгониха. Не знам как е тя. Не знам дали ще ми позволят да я видя отново.

Карин не отвърна веднага. Това бе едно от нещата, които много харесвах в нея. Не изстрелваше автоматично някаква фраза от сорта на „всичко ще бъде наред“, докато не бе сигурна кой точно е правилният отговор.

— Сам, защо не ми каза, че днес не можеш да дойдеш на работа? Щях да те разбера, ако ме беше помолил за отпуска.

Вдигнах безпомощно рамене:

— Инвентаризация.

— Инвентаризацията можеше да почака. Правим я в момента, просто защото е март месец, навън е кучешки студ и нямаме клиенти. — Тя замълча за няколко секунди, отпивайки от кафето си, след което сбърчи нос. — Първо на първо, те не могат да ви забранят да се срещате. На практика вие сте възрастни хора, пък и те би трябвало да разбират, че в момента Грейс се чувства не по-малко зле от теб. Второ, тя най-вероятно просто е лепнала някой грип. Какво й беше?

— Имаше много висока температура — отвърнах, изненадан от това колко тих бе гласът ми.

Карин ме изгледа внимателно:

— Знам, че си притеснен, но много хора вдигат температура, Сам.

— Бях болен от менингит. Бактериален менингит. — Никога досега не го бях произнасял на глас и усещането беше почти катарзисно, сякаш това да споделя страховете си, че болестта на Грейс може би бе нещо повече от обикновена настинка, ги правеше малко по-поносими.

— Преди колко време?

Завъртях датите в главата си, припомняйки си последния празник.

— По Коледа.

— О, със сигурност вече не си заразен. Не мисля, че менингитът е нещо, което можеш да прихванеш месеци по-късно. Как е тя днес?

— Тази сутрин мобилният й се включваше директно на гласова поща — казах, опитвайки се да не прозвуча толкова отчаян, колкото се чувствах. — Техните наистина бяха побеснели снощи. Може би са й взели телефона.

Карин се намръщи:

— Ще им мине. Опитай се да видиш нещата от тяхната гледна точка.

Тя все още крепеше с една ръка купчината с книги, опитвайки се да балансира така, че да не паднат, и аз оставих зеления си чай, за да ги взема от нея.

— Аз мога да видя нещата от тяхната гледна точка. Точно в това е проблемът. — Отидох до секцията с биографичната литература и сложих на рафта томче с биографията на принцеса Даяна. — Ако бях на тяхно място, бих бил наистина разгневен. Те си мислят, че съм някакво гадно копеле, което успешно си е проправило път до гащичките на дъщеря им и съвсем скоро ще я зареже, защото вече не му е интересна.

Тя се разсмя.

— Извинявай. Знам, че на теб не ти е смешно.

Тонът ми беше доста по-мрачен, отколкото възнамерявах:

— Убеден съм, че някой ден тези спомени ще ми бъдат извънредно забавни. Когато вече сме женени и ни се налага да виждаме родителите й само по Коледа.

— Нали знаеш, че повечето момчета на твоята възраст не биха казали нещо подобно? — попита Карин. Тя взе инвентарния списък и отиде зад щанда, където остави кафето си до касата.

— Знаеш ли как накарах Джери да ми предложи брак? С помощта на електрошоков пистолет, известно количество алкохол и телевизионната мрежа на „Хоум Шопинг“. — Тя ме погледна в очакване да се засмея на репликата й. — Какво мисли Джофри по въпроса?

Отне ми известно време, за да схвана, че тя говори за Бек. Не можех да си спомня последния път, когато някой бе произнесъл малкото му име. Осъзнаването на факта, че ще ми се наложи да я излъжа, се стовари върху мен няколко секунди по-късно.

— Той все още не знае. В момента е извън града — изстрелях ужасно бързо в опит да се отърва от лъжата. Обърнах се към най-близкия рафт, за да не може Карин да види изражението ми.