Копнеж

Гласът отсреща обаче прозвуча дружелюбно:

— Кой се обажда?

— А на мен кой ми се обажда?

Най-накрая чух гласа на Грейс:

— Мамо! Дай си ми телефона! — Чу се шумолене, след което Грейс явно най-сетне се добра до апарата. — Извинявай за това. В момента съм наказана, което според някои хора явно означава, че могат да отговарят на обажданията ми.

Всемогъщи Боже на отличниците! Светицата Грейс е била наказана?!

— Какво си направила?

Чух затръшваме на врата. Е, всъщност не беше съвсем затръшване, но най-малкото, прозвуча достатъчно шумно, за да се оцени като неочаквано предизвикателен акт от страна на Грейс. Тя заговори отново:

— Хванаха ме да спя със Сам.

Изражението ми, отразено в огледалото на банята срещу мен, изразяваше изненада, а веждите ми се бяха насочили стремително нагоре, към бретона. Тъмният грим караше очите ми да изглеждат още по-големи, отколкото си бяха в действителност.

— Това е добро! Секс ли правехте?

— Не, не. Той просто спеше в леглото ми. Нашите преиграват жестоко.

— Ама разбира се! Родителите на всяко момиче биха били извънредно щастливи да го заварят с момче в леглото. Със сигурност мога да кажа, че моите направо биха полудели от щастие. И сега какво? Не ти позволяват дори да идваш на училище? Това ми се струва малко…

— Не, не. Не съм на училище, защото бях в болница. Имах висока температура. Честно казано, нашите се престараха и с това малко повече от необходимото, като ме завлякоха в болницата, наместо просто да ми дадат тиленол. Мисля, че просто си търсеха добро оправдание, за да ме отведат максимално далеч от Сам. Така или иначе, всичките прегледи отнеха цяла вечност, както можеш да предположиш, и се прибрахме много късно. Така че общо взето, сега се събуждам.

Незнайно защо мислите ми се насочиха към момента, когато Грейс помоли господин Грант да си тръгне от час заради главоболието.

— От какво си болна всъщност? Какво казаха лекарите?

— Вирус или нещо от сорта. Просто имах висока температура. — Каза го толкова бързо, че не успях да задам останалите си въпроси. Грейс звучеше така, сякаш сама не си вярваше.

Вратата на тоалетната се открехна и чух гласа на госпожа Маккей, учителката ми по английски:

— Изабел, знам, че си вътре. Ако продължиш да не обядваш, ще се наложи да информирам родителите ти. Просто те предупреждавам. Часът започва след десет минути.

Вратата се затвори отново.

— Пак ли не ядеш? — обади се Грейс.

— Не трябва ли да си по-притеснена за собствените си проблеми в момента? — попитах заядливо.

Коул

След като Сам изчезна „на работа“, каквато и да беше тя, си налях чаша мляко и отидох в хола, където започнах да се ровя из чекмеджетата. От опит знаех, че те, както и раниците, предлагаха най-добрите възможности да опознаеш някого. Тези в хола бяха пълни основно с дистанционни управления и „Плейстейшън“ контролери, така че се насочих към кабинета, който бях забелязал на път за банята.

Тук направо ударих джакпота. Бюрото бе натъпкано с документи, а компютърът не беше защитен с парола. Самият кабинет беше просто съвършеното място за необезпокоявано претърсване, защото се намираше в единия от ъглите на къщата и прозорците гледаха към улицата, така че можех да видя, ако Сам се прибереше ненадейно, и да се разкарам навреме оттук. Оставих чашата си до мишката (някой си беше драскал върху мауспада и една от рисунките изобразяваше особено едрогърда девойка с училищна униформа), след което се настаних удобно на стола. Кабинетът, подобно на цялата къща, беше комфортен, уютен и очевидно принадлежеше на мъж.

Върху бюрото имаше няколко сметки, които носеха името на Бек, и на всичките пишеше, че са били платени чрез автоматично изтегляне на пари от посочената банкова сметка. Сметките не бяха интересни. До клавиатурата имаше настолен календар, върху който бяха отбелязани разни дати. Календарите също не бяха интересни. Отворих най-горното чекмедже. Вътре имаше дискове с програми, както и няколко с компютърни игри. Все така нищо интересно. Издърпах долното чекмедже и бях възнаграден с дебел слой прах, какъвто обикновено покрива най-важните тайни на хората. Вдигнах някакъв кафяв плик, върху който пишеше „САМ“. Най-сетне се бях добрал до нещо интересно. Измъкнах първия лист. Документ за осиновяване.

Започна се.

Изтръсках цялото съдържание на плика върху бюрото, след което бръкнах вътре, за да извадя по-малките листчета. Свидетелство за раждане на Самюъл Кер Рот, от което разбрах, че беше с година по-малък от мен. Снимка на малкия пухкав Сам, който още в крехка детска възраст беше имал черния перчем и характерните си гъсти вежди. Изражението му бе неразгадаемо. Снощи плашещите му жълти очи бяха привлекли вниманието ми. Приближих снимката, за да го огледам по-внимателно, и видях, че Сам младши имаше същите жълти ириси. Значи не носеше контактни лещи. Това ме накара да изпитам странна симпатия. Оставих снимката. Под нея имаше закачени с кламер пожълтели изрезки от вестник. Прегледах набързо статиите.