Копнеж

Ваната не беше особено голяма, така че ми се наложи да изпъна крак, за да огледам пръстите си. Бяха малко зачервени, но можех да ги движа и ги усещах всичките, с изключение на кутрето, което все още бе вкочанено.

— Не и днес.

— Завинаги ли планираш да си лежиш тук?

— Най-вероятно — отпуснах се назад и потопих раменете си под водата, за да покажа отдадеността си на тази идея. После я стрелнах с поглед. — Искаш ли да се присъединиш?

Тя повдигна вежда.

— Струва ми се малко тесничко.

Ухилих се отново и затворих очи. Чувствах се топъл, безтегловен, невидим. Трябваше да създадат наркотик, който те кара да се чувстваш по подобен начин.

— Липсва ми „Мустангът“ — споделих най-вече защото това бе реплика, която предполагаше, че тя трябва да каже нещо.

— Излежаването гол във вана те кара да мислиш за колата си?

— Парното й беше страхотно. Когато го издъниш докрай, направо се сваряваш, все едно си се пльоснал директно в адския казан — казах. Беше ми много по-лесно да говоря, когато очите ми бяха затворени. Така всъщност май наистина имах желание за разговор, а не за поредната надпревара по заяждане. — Щеше ми се да ми беше подръка по-рано тази вечер.

— Къде е тази кола?

— Вкъщи.

Чух как палтото й прошумоля, докато го сваляше, а после тоалетната чиния проскърца, когато отново приседна върху нея.

— Къде е това вкъщи?

— Ню Йорк.

— Градът?

— Щатът. — Замислих се за мустанга си. Черен, лъскав, съвсем новичък и паркиран в гаража на родителите ми, защото никога не си бях у дома, за да го карам. Това беше първото нещо, което си купих, когато пристигна първият ми тлъст чек, но — това сигурно беше иронията на века — непрекъснато бях на турне и не ми оставаше време за него.

— Мислех, че си от Канада.

— Бях там на… — спрях се навреме, преди да произнеса думата „турне“. Прекалено много харесвах новопридобитата си анонимност. — Почивка. Отворих очи и установих от хладния й поглед, че е доловила лъжата. Започвах да осъзнавам, че малко неща й убягваха.

— Трябва да е била доста скучна почивка, щом си прибегнал до това. — Сега гледаше белезите в сгъвките на ръцете ми, но не по начина, който очаквах. Тя не ме съдеше. В погледа й долавях по-скоро някакво подобие на глад. Това, съчетано с факта, че под палтото си носеше безкрайно ефирна фланелка, ме разфокусираше доста сериозно.

— Така си беше — съгласих се. — Ами ти? Как научи за вълците?

В очите на Изабел за секунда проблесна нещо, прекалено бързо, за да определя какво беше точно. Изглеждаше крехка, нежна и млада без грим и нещо в този проблясък ме накара да се почувствам зле, задето съм задал подобен въпрос.

После се запитах защо изобщо се чувствам зле заради момиче, което почти не познавах.

— Гаджето на Сам ми е приятелка — отговори тя. Бях доста опитен в лъжите или най-малкото в съобщаването на половинчати истини и можех да ги разпозная безпогрешно. След като тя не ме бе срязала заради казаната от мен преди малко половинчата истина, реших да върна услугата.

— Ясно. Сам. Разкажи ми за него.

— Вече ти казах, че той е бил нещо като син на Бек и сега поема нещата. Какво повече искаш да знаеш? Не е като да съм му гадже, за да го познавам особено добре. — Въпреки острите думи, долових в начина, по който ги произнесе, възхищение. Тя го харесваше. Самият аз все още не знаех какво да мисля за него. Споделих това, което ми се бе сторило странно от самото начало:

— Навън е студено. А той е човек.

— Е, и?

— Ами Бек ми обясни, че това е много трудно постижимо, ако не и напълно невъзможно.

Изабел се замисли над нещо — виждах в очите й тихата битка, която водеше сама със себе си — после сви рамене и каза:

— Той е излекуван. Разболя се преднамерено, вдигна много висока температура и това го излекува.

Това беше ключът към някаква мистерия, свързана с Изабел. Долових нещо странно в гласа й, но не можех да определя какво точно.

— Мислех, че Бек иска от нас, новите вълци, да се грижим за глутницата, защото вече не са останали много, които да си връщат човешкия облик — казах и честно казано, почувствах облекчение. Не желаех да поемам отговорност за нищо; исках просто да потъна сред мрака във вълчата си кожа. — Защо не е излекувал всички?

— Бек не знаеше, че Сам е излекуван. Ако знаеше, никога не би създал още вълци. Освен това лечението не е ефективно за всички — сега гласът на Изабел беше далечен, сякаш вече не бях част от разговора и тя говореше сама на себе си.

— Това е чудесно, защото не искам да бъда излекуван — отбелязах небрежно.

Тя ме погледна и когато проговори, гласът й бе натежал от презрение:

— Да, чудесно е.

Всичко отново ми се изплъзваше. В края на краищата тя щеше да прозре истината за мен, независимо от това какво казвах. Щеше да види, че когато махнеш НАРКОТИКА, аз бях просто Коул Сейнт Клеър и вътре в мен нямаше абсолютно нищо.

Почувствах как познатата празнота ме изпълва, сякаш душата ми се разлагаше.

Имах нужда да се надрусам. Имах нужда да усетя как някоя игла влиза под кожата ми или как поредното хапче се разтваря под езика ми.

Не. Това, от което имах нужда, бе отново да бъда вълк.