Копнеж

На горния етаж завъртях ключа на лампата в стаята на Бек, където той почти никога не бе спал. Предпочиташе да използва леглото си, за да складира върху него книги и документи, а обикновено заспиваше в креслото насред библиотеката в мазето с някоя разтворена книга върху гърдите. Стаята на Шелби също оживя под мътната жълта светлина. Изглеждаше странно стерилна, сякаш никой не бе живял тук. Единствената лична вещ беше старият й компютър. За момент бях изкушен от идеята да разбия монитора, просто защото изгарях от желание да ударя нещо, а ако някой заслужаваше агресията ми да бъде насочена срещу него, то това бе именно Шелби. В крайна сметка обаче не го направих, защото нямаше как да изпитам удовлетворение от този акт на агресия, ако тя не е тук, за да ме гледа как най-накрая унищожавам проклетата машина. Стаята на Улрик сякаш бе замръзнала във времето. Едно от якетата му все още бе хвърлено върху леглото до сгънат чифт джинси. Върху нощното шкафче имаше празна халба. Следващата стая беше на Пол. Забелязах буркана с два зъба в него — единият беше негов, а другият принадлежеше на едно мъртво бяло куче.

Оставих посещението в собствената си стая за най-накрая. Хартиени спомени висяха на нишките си от тавана. По протежение на всички стени имаше подредени книги, още бяха струпани върху бюрото. Въздухът бе застоял, а самата стая изглеждаше потискащо необитаема. Момчето, което бе израснало на това място, не беше прекарало особено дълго време в това помещение.

Щях да остана тук. Самотен човек, който обикаля из празната къща, чака и се надява останалите членове от семейството му някой ден да се появят отново. Точно преди да протегна ръка в мрачната стая, за да натисна ключа на лампата обаче, чух звука от автомобилен двигател отвън.

Вече не бях сам.

— Самолети ли се опитваш да приземяваш? — попита ме Изабел. Струваше ми се нереална, изправена насред хола в копринената си пижама, върху която бе облякла бяло палтенце с пухкава яка. Никога досега не я бях виждал без грим. Изглеждаше много по-млада. — Забелязах къщата от миля разстояние. Сигурно си включил всичките налични лампи.

Не отговорих. Все още се опитвах да проумея как точно се бе озовала тук в четири часа сутринта с момчето, което за последно бях видял да се трансформира във вълк на кухненския под. Той носеше раздърпан суичър и джинси, които му бяха прекалено широки и очевидно не бяха негови. По босите му крака имаше притеснителни червени петна и подутини, същото се отнасяше и за ръцете му, небрежно подпъхнати в джобовете, сякаш нараняванията изобщо не го притесняваха. Начина, но който гледаше Изабел, съчетан с начина, по който тя всячески се стараеше да не гледа към него, ме караше да мисля, че между тях двамата имаше нещо. Колкото и нелепа да ми се струваше подобна идея.

— Премръзнал си — казах на момчето, просто защото трябваше да кажа нещо, което не изисква от мен да се замислям особено много над въпроса какво точно се случва в момента. — Трябва да си стоплиш пръстите, защото по-късно можеш да имаш сериозни неприятности с тях. Изабел, ти самата трябва да знаеш това.

— Не съм идиотка — сряза ме Изабел. Но ако родителите ми го бяха заварили у нас, той щеше да бъде мъртъв, а това ми се струва далеч по-сериозна неприятност за него. Реших, че възможността да забележат липсата на колата ми посред нощ е малко по-добър вариант. — Дори и да ме бе забелязала как преглъщам, не го показа с нищо и продължи. — Между другото, това е Сам. Онзи Сам.

Отне ми няколко секунди, преди да осъзная, че говори на премръзналия отворко.

Онзи Сам. Зачудих се какво ли му е казала за мен. Огледах го и отново ми се стори извънредно познат. Не точно познат в смисъла на човек, когото бях срещал на живо, а по-скоро като някой, напомнящ ми за актьор, чието име не можех да си спомня.

— Е, значи сега ти си шефчето? — дари ме той с язвителна усмивка. — Аз съм Коул.

Шефчето. Всъщност нещата май наистина стояха по този начин, нали?

— Виждал ли си някой от другите вълци, който вече да се е трансформирал? — попитах.

Той сви рамене.

— Честно казано, мислех, че е прекалено голям клинч, за да се трансформирам самият аз.

Неговите гротескно оцветени пръсти ме притесняваха прекалено много, така че отидох до кухнята, където открих шишенце с ибупрофен. Подхвърлих го към Изабел, която ме изненада, като го улови безпогрешно във въздуха.

— Това е, защото си бил ухапан съвсем наскоро. Имам предвид — миналата година. Температурите все още не оказват толкова сериозно влияние върху трансформациите ти. На този етап нещата ще бъдат… непредвидими.

— Непредвидими — повтори като ехо Коул.

Сам, не, моля те, не отново, спри… примигнах и гласът на майка ми изчезна, отдръпвайки се в миналото, където му беше мястото.

— За какво са ми тези? За него? — Изабел вдигна шишенцето с хапчета пред себе си и посочи с брадичка към Коул. Отново бях обзет от предишното съмнение, че между тях има нещо.