Копнеж

— Моля ви, госпожо Брисбейн — каза Сам, въпреки че мама му беше казала да я нарича Ейми и той обикновено го правеше. — Грейс има страшно висока температура. Тя…

— Просто се разкарай от леглото. Къде е колата ти? — Гласът на татко отново започваше да заглъхва и аз се загледах в очертанията на висящия от тавана вентилатор, представяйки си го как се включва, за да изсуши потта ми.

Лицето на мама се появи над мен и усетих дланта й върху челото си.

— Миличка, имаш треска. Чухме те как пищиш.

— Стомахът ми… — промърморих, като се стараех да не отварям устата си прекалено широко, за да не може това, което е в мен, да изпълзи навън.

— Отивам да взема термометъра — каза тя и изчезна от полезрението ми. Чувах гласовете на татко и Сам, но нямах представа за какво говорят. Мама се появи отново. — Опитай да се изправиш, Грейс.

Изпищях, докато го правех, защото ноктите отново започнаха да дращят от вътрешната страна на кожата ми. Мама ми подаде чаша вода, докато изтръскваше термометъра.

Сам, който стоеше край вратата на стаята, се сепна, когато чашата се изплъзна от отказващите да ми се подчиняват ръце и падна на пода с глух, далечен звук. Мама сведе очи към нея, после отново погледна към мен.

Дланите ми продължаваха да образуват кръг във въздуха, обгърнали невидимата чаша. Прошепнах:

— Мамо, мисля, че наистина съм болна.

— Край — отсече татко. — Сам, вземи си палтото. Ще те отведа до колата ти. Ейми, премери й температурата. Ще се върна след няколко минути. Вземам мобилния си телефон с мен.

Извърнах очи към Сам и изражението му накара сърцето ми да се свие.

— Моля ви, не искайте от мен да я оставя в това състояние — каза тихо той.

— Не искам от теб нищо — кресна баща ми. — Казвам ти какво да направиш. Ако изобщо искаш някога да видиш отново дъщеря ми, и се махнеш от тази къща на секундата, защото ти казвам да го направиш.

Сам прокара ръце през косата си и сключи пръсти зад врата си, затваряйки очи. За момент ми се стори, че всички сме затаили дъх в очакване на това, което щеше да стори. Напрежението в тялото му беше толкова очевидно, че експлозията ми се струваше неизбежна.

Той отвори очи и когато заговори отново, гласът му ми се стори чужд и непознат:

— Не… дори не произнасяйте тези думи. Не си и помисляйте да ме заплашвате с нещо подобно. Ще си отида. Но не… — Той не можа да каже нищо повече. Видях го как преглъща и мисля, че промълвих името му, но той вече бе тръгнал към вратата, следван от баща ми.

Малко по — късно реших, че съм чула звука от двигателя на татковата кола пред къщата, но това всъщност беше колата на мама и аз бях в нея. Усещах как треската ме изяжда жива. Зад прозореца звездите плуваха по студеното зимно небе над нас, а аз се чувствах мъничка, сама и раздирана от болка. Сам Сам Сам Сам, къде си?

— Миличка — каза мама от шофьорското място. — Сам не е тук.

Преглътнах сълзите си, докато гледах как звездите се плъзгат край нас и изчезват в мрака.

Шестнайсета глава Сам

Нощта, в която Грейс отиде в болницата без мен, беше и нощта, в която най-накрая отново обърнах очи към вълците.

Това бе нощ, изпълнена с мънички съвпадения, които заедно изграждаха нещо далеч по-голямо. Ако Грейс не се бе почувствала зле, ако родителите й не се бяха оказали вкъщи по-рано от обичайното и не ни бяха открили заедно, ако не бях отишъл до къщата на Бек, ако Изабел не беше чула обикалящия край задната врата на дома й Коул, ако не беше решила да го откара до къщата на Бек, ако самият Коул не беше наркоман, пълен задник и абсолютен гений… животът на всички би се развил по съвсем различен начин. Какъв ли би бил той?

Рилке бе написал: Verweilung, auch am Verstrautesten nicht, ist uns gegeben — не ни е позволено да копнеем дори за нещата, които са ни най-скъпи.

Ръката ми копнееше за досега с дланта на Грейс.

Нищо вече не беше същото след тази нощ. Нищо.

След като се качих в колата с бащата на Грейс, той ме закара до тясната уличка зад книжарницата, където бе паркиран собственият ми „Фолксваген“. Шофираше внимателно, за да не закачи огледалата си в някой от големите контейнери за боклук. Спря точно зад колата ми. Лицето му бе осветено от примигващата над нас улична лампа. И двамата мълчахме. Устните ми сякаш бяха залепнали от изпълващата тялото ми отрова на вината и гнева. Чистачките изскърцаха пронизително, когато се плъзнаха по сухото предно стъкло, и двамата трепнахме. Бащата на Грейс ги беше пуснал случайно, докато включваше мигача, за да влезе в уличката. Той ги изгледа с отнесено изражение, докато изминаваха пътя си пред очите ни за втори път, преди отново да си спомни какво трябва да направи и да бутне лостчето в неутрална позиция.

Най-накрая извърна очи към мен и промълви тихо:

— Грейс винаги е била безукорна. За седемнайсет години никога не се е забърквала в неприятности. Не се е докосвала до наркотици или алкохол. Има отлични оценки. Винаги е била съвършено безукорна.