Копнеж

Не казах нищо. Той продължи:

— Чак до този момент. Нямаме нужда от човек, който да я развращава. Не те познавам, Самюъл, но познавам дъщеря си. Затова знам, че цялата вина е у теб. Нямам намерение да те заплашвам, но няма да те оставя да разрушиш бъдещето на дъщеря ми. Мисля, че трябва да обмислиш сериозно приоритетите си в живота, преди да я видиш отново.

За един кратък миг в главата ми се завъртяха потенциални отговори на тези му думи, но всички бяха прекалено язвителни или пък прекалено лични, за да мога дори да си представя, че ги произнасям гласно. Затова просто отворих вратата и излязох в мразовитата нощ, запазвайки всички мисли, заключени в мен.

Той ме изчака, за да се убеди, че ще се кача в колата и ще запаля двигателя, след което подкара на заден ход по празната уличка. Останах във фолксвагена с длани, притиснати между краката, загледан в задната врата на книжарничката. Струваше ми се, че бяха изминали цели дни от момента, в който двамата с Грейс излязохме оттук, щастливи и превъзбудени — аз, заради възможността да отида в звукозаписно студио, а тя, заради реакцията ми и защото бе разбрала, че наистина ме познава и ми е подарила нещо наистина ценно за мен. Въпреки това в момента дори не можех да си представя самодоволната й усмивка. Сякаш единственият ми спомен за Грейс бе как се гърчи от болка в леглото си, а от нея се носи миризмата на вълк.

Това беше просто треска.

Повтарях си тези думи като мантра, докато шофирах към къщата на Бек, а фаровете на колата се бореха с катраненочерния мрак на нощта, докато край мен профучаваха тъмните стволове на дърветата от двете страни на пътя. Повтарях си думите отново и отново, макар всичките ми инстинкти да крещяха, че се опитвам да излъжа сам себе си, а ръцете ми искаха да завъртят рязко волана, за да поема обратно към дома на семейство Бризбейн.

Някъде по средата на пътя извадих мобилния си телефон и набрах номера на Грейс. Знаех, че идеята изобщо не е добра, но въпреки това не можах да се спра.

Последва дълга пауза, след което чух гласа на баща й вместо нейния.

— Вдигам единствено за да ти кажа да не се обаждаш повече. Говоря напълно сериозно, Самюъл. Ако знаеш какво наистина е добро за теб, ще ни оставиш на мира тази вечер. Не искам да говоря с теб. Не искам Грейс да говори с теб. Просто…

— Кажете ми как е тя — прекъснах го. Мислех да добавя „моля“, но така и не успях да се насиля да произнеса тази дума.

Последва нова пауза, сякаш баща й слушаше някого другиго, който му говори. После ми каза:

— Има треска. Просто треска. Не се обаждай повече. Наистина полагам усилия да не кажа нещо, за което по-късно мога да съжалявам. — Този път чух ясно другия глас на заден фон — Грейс или майка й — след което връзката прекъсна.

Бях хартиена лодка, която се носеше сред необятния нощен океан.

Не исках да се връщам в къщата на Бек, но нямах къде другаде да отида. Нямах си никого. Бях човек и без Грейс не притежавах нищо, освен тази кола, книжарничката и една къща, пълна с безкрайна редица празни стаи.

Затова отидох до къщата на Бек — всъщност вече трябваше да престана да мисля за нея като за къщата на Бек — и паркирах на празната алея. Спомних си как някога, когато работех в книжарничката през летата и прекарвах зимите си в образа на вълк, пристигахме тук, докато все още бе светло, защото през лятото никога не се спуска истинска нощ, излизах от колата на Бек и ме посрещаха гласове на смеещи се хора и уханието на барбекю от задния двор. Чувствах се странно да пристъпвам в мрачната самота на нощта, да зъзна от студ и да знам, че всички тези гласове от миналото ми вече са пленници на гората. Всички, освен мен.

Грейс.

Когато влязох в къщата, включих лампите в кухнята и пред очите ми се разкриха всички закачени по шкафовете снимки. После натиснах ключа за осветлението в коридора. В главата си чух гласа на Бек, който питаше моето деветгодишно аз: „Защо си запалил всичките лампи в къщата? Да не би да сигнализираш на извънземните?“.

Преминах през цялата къща и включих осветлението във всички стаи, а разлялата се из тях светлина разкри множество спомени. Банята, в която едва не се бях трансформирал във вълк малко след като бях срещнал Грейс. Холът, където двамата с Пол бяхме свирили на китарите си — неговият очукан стар „Фендър“ все още бе облегнат до камината. Стаята за гости на долния етаж, където Дерек бе живял известно време с някакво свое гадже от града, преди Бек да му се скара, задето излага тайната ни на риск. Включих лампата над стълбите към мазето, както и лампите в библиотеката долу, а после се върнах, за да запаля и тази в кабинета на Бек, който бях пропуснал. Докато минавах за втори път през хола, се спрях, за да пусна скъпата стерео система, която Улрик бе купил, когато бях на десет, за да можем „да слушаме Джетро Тъл по начина, по който тази велика музика трябва да бъде слушана“.