Копнеж

Но аз не го сторих. Наместо това отместих нежно кичур коса, за да мога да видя лицето й. Напомняше ми за онези ангели, които стояха над гробовете със затворени очи, щастливи изражения и събрани за молитва ръце.

— Отново си гореща — казах. — Добре ли си?

Грейс не отвори очи и аз продължих да плъзгам пръсти по лицето й, сякаш отмествах нов кичур. Чувствах ръката си студена при досега с топлата й кожа. Тя промълви:

— Мдаммм.

Продължих да я галя. Исках да й кажа всичко, което прелиташе през съзнанието ми, като например ти си красива или ти си моят ангел, но знаех, че тези думи означаваха повече за мен, отколкото за Грейс. За нея това бяха просто случайни фрази, които я караха да се усмихне за секунда, но след това просто… изчезваха, прекалено сантиментални и изтъркани, за да значат нещо наистина. За Грейс нещата, които имаха значение, бяха ръцете ми върху бузите й, устните ми върху нейните. Тези мимолетни нежни докосвания, които показваха, че я обичам.

Когато се приведох напред, за да я целуна, долових съвсем лек полъх от сладката миризма на вълка, който беше открила, толкова лека, че може би си го бях въобразил. Но това се оказа достатъчно, за да разруши романтиката на този миг.

— Нека си вървим у дома — казах.

— Но ти си у дома си — възрази Грейс с игрива усмивка. — Не можеш да ме заблудиш.

Въпреки това станах и протегнах ръце, за да я издърпам след себе си.

— Искам да се приберем, преди да се появят родителите ти — обясних. — Идват си вкъщи наистина рано.

— Крайно време е да се разкараме от онази къща и да избягаме някъде заедно — заяви тя весело, докато се привеждаше, за да събере хартиите от сандвичите и чашите от напитките. Разтворих хартиения плик пред нея, за да сложи всичко вътре, и я наблюдавах как внимателно прибира жерава на „Събуей“, преди да се отправим надолу по стълбите.

Хванати за ръце, двамата прекосихме тъмната книжарничка и излязохме през задния вход, където бе паркирана бялата „Мазда“ на Грейс. Когато се настани на шофьорското място, повдигнах длан към носа си, опитвайки се да доловя миризмата отпреди малко. Не успях да я подуша, но вълкът в мен не можеше да пренебрегне спомена за нея в онази целувка.

Сякаш тих гласец мълвеше тайни на език, който не можех да разбера.

Четиринайсета глава Сам

Нещо ме събуди.

Сред уютния, познат мрак в спалнята на Грейс не бях съвсем сигурен какво е било. Отвън не се чуваше никакъв шум, а къщата бе потънала в сънната тишина на нощта. Грейс се бе обърнала с гръб към мен и спеше спокойно. Прегърнах я, притискайки нос към ухаещата й на шампоан шия. Тъничките руси косми на тила й погъделичкаха ноздрите ми. Отдръпнах лицето си и тя въздъхна в съня си, притискайки гръб по-плътно до извивката на тялото ми. Аз също трябваше да спя, утре рано сутринта ме очакваше инвентаризация в книжарницата, но някакво странно усещане се бе вкопчило в подсъзнанието ми и не ми даваше мира. Притисках се отново към нея, но тялото й бе прекалено горещо и скоро се почувствах некомфортно.

Отдръпнах се на няколко сантиметра, все още обгърнал кръста й с ръка. Обикновено досегът с нежните извивки на ребрата й под дланта ми бе всичко, което ми беше нужно, за да заспя. Но не и тази нощ.

Тази нощ си спомнях отново и отново за чувството, което изпитвах, когато бях на път да се трансформирам. Начинът, по който студът пропълзяваше по кожата ми, която настръхваше под ледените му ласки. Зловещото стягане на стомаха и надигащото се чувство за гадене. Бавно напредващата болка по гръбнака, докато костите ми се разместваха от спомена за една друга форма. Мислите, които ми се изплъзваха, разпадаха се на късове и се превръщаха в нещо по-подходящо за зимния ми череп.

Сънят ми се изплъзваше. Инстинктите ми ме предупреждаваха за надвиснала опасност. Мракът ме притискаше, докато вълкът в мен ми нашепваше, че нещо не е наред.

Отвън вълците започнаха да вият.

Грейс

Бях ужасно гореща. Завивките лепнеха по краката ми. Усещах вкуса на пот с крайчеца на устните си. Докато вълците виеха, усетих как кожата ми изтръпна, сякаш стотици малки иглички се бяха забили в ръцете и лицето ми. Всичко ми причиняваше болка: тежестта на одеялото, ледената ръка на Сам върху бедрото ми, високият истеричен вой на вълците отвън, споменът за пръстите на Сам, притиснати към слепоочията му, неприятно опънатата по тялото ми кожа.

Спях. Сънувах. Или може би бях будна и се опитвах да прогоня някакъв лош сън. Не можех да реша със сигурност.

В съзнанието ми се появяваха образите на всички хора, които бях виждала да се превръщат във вълци: Сам, тъжен и агонизиращ, Бек, силен и напълно контролиращ тялото си, Джак, подивял от болка, Оливия, която го бе направила бързо и с лекота. Всички те ме наблюдаваха от гората, десетки очи, вперени в мен, в непознатата, тази, която не се бе трансформирала.