Копнеж

— Ех, ти и твоите жеравчета — засмя се тя, когато видя, че бях започнал да сгъвам по-чистата от двете хартии за сандвичи в една голяма и леко смачкана птица, носеща логото на „Събуей“. — Откъде идва тази мания да ги правиш?

— Винаги си правя по една птичка в хубави моменти. За да ги запомня. — Размахах жерава на „Събуей“ пред нея и той леко размърда намачканите си криле. — Така знам, че никога няма да забравя каква е историята на този жерав.

Тя огледа хартиената птичка.

— Мисля, че можеш да бъдеш доста сигурен в това предположение.

— Е, значи целта ми е постигната — казах нежно, след което оставих жерава до диванчето. Знаех, че съвсем целенасочено отлагах момента, в който Грейс щеше да ми даде подаръка си. Самата мисъл, че ми беше взела нещо, караше стомаха ми да се стяга. Но Грейс не беше човек, когото би могъл да размотаваш дълго.

— Сега затвори очи — настоя тя. Гласът й беше леко напрегнат. Нетърпение? Надежда? Помолих се наум: Моля те, нека харесам това, което ми е взела. Опитах да си представя как точно би следвало да изглежда лице, озарено от възхищение, за да мога да докарам съответното изражение, независимо от това какъв е подаръкът.

Чух я как разкопчава ципа на раницата си и почувствах как диванчето се разклати, когато тя отново се отпусна назад.

— Помниш ли първия път, когато дойдохме тук? — попита Грейс, докато аз седях полусам в мрака зад клепачите си.

Това не беше въпрос, който изискваше отговор, така че просто се усмихнах.

— Помниш ли как ме накара да затворя очи и ми прочете стихотворение от Рилке? — Сега гласът й беше по-близо. Коляното й докосна моето. — Тогава те обичах толкова много, Сам Рот.

Усетих как тялото ми потръпва и преглътнах. Знаех, че ме обича, но почти никога не ми го беше казвала. Дори и само тези думи биха могли да бъдат нейният прекрасен подарък за рождения ми ден. Усетих я как поставя нещо в ръцете ми, след което притисна едната ми длан върху другата. Хартия.

— Не мисля, че някога бих могла да бъда романтична като теб — промълви тя. — Нали разбираш, просто не съм добра в това. Но… ами… — Тя се засмя тихичко по толкова очарователен начин, че почти отворих очи, за да я погледна. — Е, не мога да чакам повече. Отвори очи.

Отворих ги. В ръцете ми лежеше някаква сгъната разпечатка. Можех да видя през листа призрачните очертания на буквите, но не и какво точно гласяха.

Грейс направо не можеше да стои на едно място. Нетърпението й беше толкова явно, че нямах представа дали ще мога да оправдая очакванията й.

— Отвори го де!

Опитах се да си спомня как точно изглежда щастливото изражение. Извивката на веждите, разтеглените в широка усмивка устни, блесналият поглед.

Разтворих хартията.

И напълно забравих как точно би следвало да изглежда изражението ми. Просто седях неподвижно и гледах изписаните върху листа думи, без да мога да повярвам в тях. Не беше най-великият подарък на света, въпреки че за Грейс сигурно е било наистина трудно да го уреди. Невероятното в случая бе, че това в ръцете ми наистина беше едно мое съкровено желание, което така и не бях събрал смелост да включа в новогодишния списък. Беше нещо, което казваше ясно, че тя ме познава. Нещо, което правеше думите обичам те истински.

Държах фактура. За пет часа време в звукозаписно студио.

Вдигнах очи към Грейс и видях, че нетърпението й е прераснало в нещо съвсем различно. Самодоволство. Пълно и искрено самодоволство. Явно изражението, което лицето ми бе придобило без излишни преструвки, беше издало достатъчно ясно емоциите ми.

— Грейс… — произнесох много по-тихо, отколкото възнамерявах.

Малката й самодоволна усмивка заплашваше да стане далеч по-голяма.

— Харесва ли ти? — зададе ми тя съвършено ненужен въпрос.

— Аз…

Тя ме избави от необходимостта да търся думите, с които да довърша изречението си.

— Студиото се намира в Дълът. Записала съм те за ден, който е свободен и за двама ни. Реших, че би могъл да изсвириш някои от песните си и… Ами не знам. Да направиш това, което си се надявал, че ще направиш с тях.

— Демо запис — казах нежно. Този подарък означаваше много повече, отколкото тя можеше да предположи… а може би беше пределно наясно какво представлява той за мен. Това беше нещо много повече от просто насърчаване да продължа напред със своята музика. Това бе признание, че аз мога да продължа напред. Че за мен ще има следваща седмица, следващ месец и следваща година. Времето в студиото означаваше, че пред мен се е разпростряло съвсем ново бъдеще. Времето в студиото означаваше, че можех да дам на някого своя демо запис и когато той ми кажеше: „Ще се свържа с теб след месец“, аз все още щях да бъда човек, щом го направеше.

— Божичко, обичам те, Грейс — казах. Прегърнах я силно през шията, без да изпускам фактурата от ръцете си. Целунах я отстрани по главата, след което отново я притиснах към себе си. Оставих фактурата до жерава на „Събуей“.

— И от нея ли ще си направиш жерав? — попита тя и затвори очи, с което ме подканваше да я целуна отново.