Копнеж

Проправих си път между кашоните и отворих гардероба. Лъхна ме миризмата на Джак и честно казано, беше доста гадно. Не особено добре изпрани пуловери, мъжки шампоан и стари обувки. За секунда обаче, само за секунда, този аромат от миналото ме накара да замръзна на място, загледана в мрачните силуети на окачените дрехи. После чух как майка ми изпусна нещо на долния етаж и бързо си спомних защо съм тук. Трябваше да намеря дрехи за Коул, преди баща ми да се прибере. Мама нямаше да му каже нищо. Беше добра в пазенето на тайни. Самата тя, също като мен, не обичаше да гледа как се троши посуда.

Открих някакъв овехтял суичър, тениска и прилично изглеждащи джинси. Доволна от находките си, се извърнах… и се озовах лице в лице с Коул.

Сърцето ми препускаше. Преглътнах ругатнята, която се канех да произнеса, и извих шия назад, за да мога да го погледна в очите от толкова близо — беше доста висок. Мътната светлина на лампата хвърляше остри сенки по лицето му, от които изглеждаше като портрет на Рембранд.

— Доста се забави — каза Коул, учтиво отстъпвайки крачка назад. — Дойдох да проверя дали не търсиш пистолет.

Натиках дрехите в ръцете му.

— Ще трябва да се разкараш оттук, командосе.

— Щом се налага… — Той хвърли суичъра и тениската върху леглото и започна да си обува джинсите. Бяха му малко широки. Можех да видя сенките, хвърляни от тазовите му кости, докато изчезваха под колана.

Бързо извърнах очи, докато той се обръщаше към мен, но видях, че е забелязал как го зяпам. Искаше ми се да одера тази надменна усмивка от лицето му с нокти. Пресегна се за тениската и когато я разгърна, видях, че това е тениската на „Викингите“12, любимата на Джак. Имаше петно в долния десен край, останало от миналата година, когато брат ми боядисваше гаража. Понякога я носеше дни наред, докато най-накрая дори той признаваше, че смърди и има нужда от пране. Мразех я.

Коул вдигна ръце над главата си, за да я облече, и в този момент единствената мисъл в главата ми беше, че просто не можех да понеса идеята някой друг да носи тази проклета дреха. Без да се замислям, сграбчих тениската, а Коул сведе към мен безизразния си поглед. Може би все пак беше малко объркан от действието ми.

Дръпнах плата, показвайки му какво искам, и той ме остави да изхлузя тениската от ръцете му с изражение на леко любопитство. Нямах никаква идея как точно да обясня нелогичността на действията си, така че вместо да търся подходящите думи, просто го целунах. Беше ми по-лесно да го притисна към стената и да го целуна, проследявайки извивката на надменната му усмивка с устни, отколкото да му кажа защо гледката на тениската на Джак в нечии чужди ръце ме бе накарала да се почувствам толкова объркана и беззащитна.

Освен това се целуваше наистина добре. Усетих как плоският стомах и ребрата му се притискат към моите, но ръцете му така и не се повдигнаха, за да ме докоснат. От толкова близо миришеше също като Сам в онази първа нощ, когато го бях срещнала, мускусното ухание на вълча козина и борови дървета. В начина, по който Коул притискаше устни към моите, имаше някакъв искрен копнеж и това ме накара да си помисля, че в тази целувка се криеха много повече истини за него, отколкото в думите, които бе произнесъл.

Когато се отдръпнах, той си остана облегнат на стената, пъхнал палци в джобовете на все още незакопчаните си джинси. Беше наклонил глава на една страна и ме изучаваше. Сърцето блъскаше в гърдите ми и ръцете ми трепереха от усилията, които полагах, за да не го целуна повторно, но самият той не изглеждаше особено развълнуван. Можех да видя колко бавен и спокоен бе пулсът му по движението на гърдите.

Фактът, че той не бе разтърсен от този миг на интимност колкото мен, внезапно ме вбеси, затова отстъпих крачка назад и го замерих със суичъра на Джак. Коул се протегна и го улови секунда след като се удари в гърдите му.

— Толкова зле ли беше? — попита.

— Аха — отвърнах и кръстосах ръце, за да не ги види как треперят. — Целуваш се така, все едно се опитваш да гризеш ябълка.

Той повдигна вежди, очевидно разбрал, че го лъжа.

— Имам ли право на втори опит?

— Не мисля — казах, притискайки показалец към веждата си. — Мисля, че е време да си вървиш.

Опасявах се, че ще ме попита къде точно се очаква да отиде, но той просто навлече суичъра и закопча джинсите с въздишка:

— Най-вероятно си права.

Въпреки че бях забелязала доста лошите порязвания по ходилата му, той не помоли за обувки, а аз не му предложих такива. Усещах как всички неизказани думи ме задушават, така че просто го отведох на долния етаж и го насочих към задната врата, от която беше влязъл.

Видях го как се поколеба, само за миг, докато минавахме покрай кухнята, и си спомних за допира до изпъкналите му ребра. Една част от мен знаеше, че трябва да му предложа нещо за ядене, но другата, далеч по-голяма, настояваше да го разкарам колкото се може по-бързо. Защо ми беше толкова по-лесно да оставям храна за вълците?

Най-вероятно, защото вълците нямаха арогантни усмивки.

В коридора се спрях до вратата и отново кръстосах ръце.