Копнеж

Е, вече си имах посока. Оставаше да се надявам, че собствениците не са си у дома.

Не забелязах никакви коли отпред, така че на този етап късметът беше с мен.

— Мамка му, мамка му, мамка му — мърморех си, докато крачех по насипаната с чакъл алея към задната врата. В измръзналите ми ходила явно бяха останали точно толкова функциониращи нерви, колкото да ме информират за забиващите се в плътта ми остри камъчета. Раните ми зарастваха далеч по-бързо от преди, когато бях просто Коул, което обаче не ги правеше по-малко болезнени.

Опитах бравата. Отключено. Нямаше спор, пичът от горния етаж днес ме бе дарил с благословията си. Отворих вратата и влязох в разхвърляно преддверие, което миришеше на сос за барбекю. Замръзнах на място, завладян от спомена за печеното месо. Коремът ми — доста по-плосък и твърд от последния път, когато бях човек — издаде отчаян къркорещ звук и за момент бях обсебен от идеята да открия кухнята и да открадна някаква храна.

Осъзнаването, че желая нещо толкова неистово, накара устните ми да се разтеглят в усмивка. След което ледените ми боси стъпала ме подсетиха за най-важната причина да бъда тук. Първо дрехи. После храна. Пристъпих напред по коридора.

Отвътре къщата беше точно толкова огромна, колкото и отвън, и изглеждаше като материализирала се от страниците на луксозно списание за вътрешно обзавеждане. Различни неща бяха окачени по стените в съвършени комбинации от три или пет, очарователно асиметрични или съвършено подравнени. Безупречно чистият килим в цвят, който май се наричаше „мауве“11 ме отведе до обширен вестибюл с под от тъмно дърво. Погледнах зад гърба си, за да се убедя, че теренът все още е чист, и едва не се спънах в някаква скъпа на вид ваза, в която особено артистично бяха подредени мъртви клонки. Зачудих се дали някой изобщо живееше на това място.

И по-точно — дали на това място живееше някой, който да носи моя размер дрехи.

Спрях се за момент. Вляво започваше някакъв мрачен коридор. Вдясно се издигаше масивно черно стълбище, което изглеждаше като съвършен декор за убийство в готически филм на ужасите. След кратък размисъл реших да поема по стълбите. Ако бях богат пич от Минесота, спалнята ми определено щеше да бъде на горния етаж. Защото топлината се издигаше нагоре.

Пристъпих на площадката, покрита с дебел зелен килим. Палците на краката ми горяха, възвърнали чувствителността си. Болката беше хубаво нещо. Означаваше, че всичко с кръвообращението ми е наред.

— Не мърдай!

Женският глас ме накара да замръзна на място. Не звучеше уплашена, въпреки че насред дома й стоеше чисто гол мъж, така че най-вероятно щях да видя насочено срещу мен дуло на пушка, щом се обърнех. Отбелязах наум колко спокоен беше пулсът ми. Боже, липсваше ми притокът на адреналин.

Обърнах се.

Беше момиче. При това не какво да е момиче, а изумителна красавица със сини очи и руса коса, от типа, който може да ти разбие сърцето само с един поглед. Самата й стойка излъчваше надменност, която показваше, че е пределно наясно със силата на излъчването си. Когато плъзна очи по тялото ми, се почувствах, все едно съм изправен пред особено строг съдия, и установих, че съм затаил дъх в очакване на присъдата.

Пробвах да се усмихна:

— Здрасти. Съжалявам, че съм гол.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Изабел. Какво правиш в къщата ми?

На този въпрос всъщност изобщо нямаше правилен отговор.

Под нас се чу шум от затваряне на врата и двамата с Изабел едновременно се извърнахме, за да погледнем натам. За един кратък миг сърцето ми леко ускори ход и аз с изненада установих, че изпитвам наченки на страх… че изобщо изпитвам нещо след толкова дълъг период на безчувственост.

Не можех да се помръдна.

— О, Божичко — в основата на стълбите стоеше някаква жена, която ме наблюдаваше с ужас през перилата. Очите й се отместиха към Изабел. — О, Божичко! Какво, в името на…

Щях да срещна смъртта си от ръцете на две поколения красавици. При това — чисто гол.

— Мамо — сопна се Изабел безцеремонно. — Спри да го зяпаш, става ли? Ужасно е перверзно.

Двамата с майка й почти едновременно извърнахме очи към нея и примигнахме.

Изабел пристъпи по-близо до мен и се приведе над парапета.

— Бих искала да останем насаме, ако нямаш нищо против — повиши тон тя.

Това изтръгна майка й от вцепенението и тя изкрещя в отговор:

— Изабел Розмари Кълпепър, ще ми кажеш ли какво прави това голо момче в къщата ни?

— Според теб какво точно прави, а? — ухили се нагло Изабел. — Какво си мислиш, че правя в къщата ни с голо момче? Доктор Керътноус не те ли предупреди, че резултатът от липсата на родителско внимание ще бъде такъв? Е, в момента си се изправила лице в лице с резултата, мамче! Точно така, продължавай да го зяпаш! Изобщо не разбирам защо ни караш да се мъкнем при този психоаналитик, при положение че не го слушаш. Давай, накажи ме за собствените си грешки!

— Скъпа… — започна майка й с далеч по-тих глас. — Това…