Копнеж

Придърпах одеялото, за да се завием, и притиснах чело към студената кожа на врата му. Думите, окупирали мислите ми, бяха прекалено егоистични, но въпреки това ги произнесох гласно:

— Не искам да спя без теб.

Той се беше свил на кълбо. Усещах колко са ледени краката му дори и през чорапите.

— Аз също — промълви той. Нно ние имаме цялото… — думите му звучаха неясно. Той потърка с длан устните си, за да ги стопли, преди да продължи — … цялото бъдеще пред себе си. За да бъдем заедно.

— Нашето бъдеще започва сега — казах. Чух гласа на баща ми от кухнята — явно се беше прибрал точно когато влизах в стаята си. Заслушах се в гласовете на родителите ми, докато се качваха по стълбите към собствената си стая — шумни и весели. За момент завидях на свободата им да идват и да си отиват, когато си пожелаят, без училище, без родители, без правила. — Искам да кажа, че можеш да не спиш тук, ако се чувстваш неудобно. Ако не искаш. — Направих пауза. — Съжалявам, не исках да прозвуча толкова обсебващо.

Сам завъртя лице към мен. Не можех да видя нищо, освен проблясването на очите му в мрака.

— Никога няма да се наситя на това. Просто не искам да ти създавам неприятности. Не искам да се стигне до момента, в който самата ти ще пожелаеш да си отида, защото нещата са станали прекалено сложни.

Докоснах хладната му буза. Усещането беше прекрасно.

— Като за толкова умен човек понякога говориш големи глупости.

Усетих с дланта си как устните му се разтеглиха в усмивка. Притисна се по-плътно до мен.

— Или ти си прекалено гореща, или аз съм наистина вледенен — отбеляза.

— Гореща съм, разбира се — прошепнах. — Аз съм наааай-горещата мацка, съществувала някога.

Той се разсмя тихичко. Потърсих ръката му и преплетох пръсти с неговите. Останахме да лежим така, притиснали телата си и вкопчени един в друг, докато най-накрая Сам спря да трепери.

— Кажи ми за новия вълк — помолих.

Усетих, че той се напрегна.

— Нещо не е наред с него. Не го беше страх от мен.

— Това е странно.

— Накара ме да се замисля що за човек трябва да си, за да избереш да бъдеш вълк. Те трябва да са пълни откачалки, Грейс, новите вълци на Бек. Кой нормален човек би пожелал подобна съдба?

Сега беше мой ред да се напрегна. Чудех се дали Сам си спомня как лежахме един до друг в същото това легло миналата година, когато споделих с него, че ми се иска и аз да се трансформирам, за да тръгна с него. Всъщност не, не просто за да тръгна с него. За да почувствам какво е да бъдеш един от вълците — първичен, магически, гледащ на живота с различни очи. Отново се замислих за Оливия, която в момента беше бяла вълчица, стрелкаща се сред дърветата с останалите от глутницата, и усетих как нещо диво се пробужда в мен.

— Може би просто обичат вълците — казах най-накрая. — А животът им като хора не е бил нищо особено.

Тялото на Сам бе все така притиснато до мен, но усетих, че ръката, с която държеше моята, се е отпуснала. Очите му бяха затворени. Мислите му се рееха нейде далеч, далеч от мен, напълно недосегаеми. Най-накрая той произнесе тихо:

— Просто не му вярвам, Грейс. Не мога да се отърва от чувството, че тези нови вълци ще донесат само неприятности. Искам… иска ми се Бек да не го беше правил. Иска ми се да беше малко по-търпелив.

— Заспивай — казах му, осъзнавайки ясно, че сънят няма да го навести скоро. — Не се тревожи за това какво би могло да се случи.

Разбира се, осъзнавах, че няма да направи и това.

Единайсета глава Грейс

— Пак ли си тук, Грейс?

Сестрата вдигна очи, когато влязох в кабинета й. Трите стола срещу бюрото бяха заети. Един от учениците бе отметнал глава назад с полуотворена уста и очевидно спеше, защото позата беше прекалено унизителна, за да е престорена. Другите двама четяха. Госпожа Сандърс беше известна с факта, че оставяше учениците, търсещи малко спокойствие от глъчката на гимназията, да поседят в кабинета й. Което беше чудесно, стига да не си пациент с раздиращо мозъка главоболие, който иска да поседне, но установява, че няма свободни места.

Приближих се до бюрото и кръстосах ръце на гърдите си. Направо можех да си затананикам мелодия, следвайки ритъма на туптенето в главата ми. Прокарах длан по лицето си — жест, който разпали в мен пламъците на спомена за Сам — и промърморих:

— Съжалявам, че ви притеснявам отново за нещо толкова тъпо, но главоболието ми просто ще ме убие.

— Наистина изглеждаш доста зле — съгласи се госпожа Сандърс. Тя стана и ми посочи собствения си стол на колелца зад бюрото. — Защо не поседнеш, за да ти измеря температурата? Изглеждаш ми доста зачервена.