Копнеж

— Благодаря ви — казах и заех мястото й, докато тя отиваше към другата стая. Чувствах се наистина странно. Не само заради това, че бях седнала в стола й, пред недовършения пасианс, който редеше на компютъра си, и под зоркия поглед на децата й, наблюдаващи ме от подредените на бюрото снимки. Чувствах се странно, защото изобщо бях в кабинета на сестрата. Първият път, когато го бях посетила, беше едва преди няколко дни. Понякога бях чакала Оливия пред вратата, но никога не бях влизала вътре като пациент, който да примигва под флуоресцентните лампи и да се чуди дали наистина не е болен от нещо.

Докато госпожа Сандърс я нямаше, не виждах смисъл да излъчвам стоицизъм, така че забих палец в горната част на носа си, оказвайки натиск в самия център на главоболието. Беше същото като останалите, спохождащи ме напоследък, тъпа, разпростираща се из цялата глава болка, от която страните ми започваха да горят. Това бяха главоболия от типа, който сякаш предвещаваше нещо друго, и аз продължавах да очаквам хремата, кашлицата, каквото и да е.

Госпожа Сандърс се върна с термометъра и аз побързах да сваля ръка от лицето си.

— Отвори уста, миличка — каза ми тя и ако не ме болеше толкова много, сигурно бих се разсмяла, защото госпожа Сандърс определено не ми изглеждаше от хората, които говореха на „миличко“. — Имам чувството, че се разболяваш сериозно.

Взех термометъра и го поставих под езика си. Пластмасовият му накрайник ми се стори остър и мазен. Исках да отбележа, че по принцип боледувам много рядко, но не можех да отворя устата си. Госпожа Сандърс се заприказва с двамата будни ученици за предстоящите им часове, докато трите минути минаха, след което се върна при мен и извади термометъра.

— Мислех, че тези машинки вече отчитат температурата моментално — казах.

— В болниците имат и такива. Някой обаче е стигнал до извода, че учениците в гимназията ще имат достатъчно търпение да изчакат няколко минути, и ни е снабдил с най-евтините. — Тя погледна скалата. — Имаш малко температура. Най-вероятно си лепнала някой вирус. В момента върлуват доста такива покрай резките смени в температурите. Искаш ли да се обадя на някого, за да те прибере?

За момент се замислих колко прекрасно би било да избягам от училище и да прекарам остатъка от следобеда в обятията на Сам. Но той беше на работа, а аз от своя страна имах контролно по химия, така че въздъхнах и признах:

— Учебният ден вече почти е приключил. Пък и имам контролно.

— Решила си да проявяваш стоицизъм. Одобрявам. Сега ще ти дам нещичко. Не би трябвало да го правя без разрешението на родителите ти, но… — Тя застана до мен и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Вътре имаше купчина монети, ключовете от колата й и кутийка ацетаминофен. Изтръска две таблетки в шепата ми с думите:

— Това ще срита температурата ти по задника и най-вероятно ще направи същото и с главоболието.

— Благодаря ви — казах, докато ставах от стола й. — Не се обиждайте, но се надявам да не се видим скоро.

— Искаш да страниш от този кабинет, който се явява културно средище и център за социални контакти! — изимитира възмущение госпожа Сандърс. — Пази се.

Преглътнах таблетките с малко вода от машината до вратата, след което се върнах в час. По времето, когато удари последният звънец, главоболието ми бе изчезнало почти напълно; ацетаминофенът беше свършил работа. Госпожа Сандърс най-вероятно беше права. Вирус, точно каквото ми трябваше в края на учебната година.

Опитах да убедя себе си, че няма от какво да се притеснявам.

Дванайсета глава Коул

Не мислех, че трябваше да бъда човек в момента.

Суграшицата се врязваше в голата ми кожа, толкова ледена, че направо пареше. Пръстите ми бяха напълно вкочанени — не можех да усетя нищо. Не знаех колко дълго съм лежал тук, но явно бе минало известно време, защото тънкият слой сняг под мен се беше стопил.

Треперех неудържимо, но въпреки това успях някак да се изправя на крака, след което опитах да си спомня защо отново съм върнал човешката си форма. Преди тези трансформации ме бяха спохождали само в по-топли дни и освен това бяха милостиво кратки. А в момента беше особено студена вечер. Съдейки по оранжевия диск на слънцето, потъващ зад оголените дървета, беше някъде към шест — седем часа.

Нямах време да се чудя какво се бе случило. Треперех от студ, но не усещах дори наченки на гадене, нито пък онова специфично опъване на кожата — все признаци, предвещаващи, че скоро ще се преобразя във вълк. Знаех с ужасяваща сигурност, че засега щях да остана в тази си форма. Бях чисто гол и нямах никакво намерение да дочакам фаталното измръзване на крайниците си. Имаше някои специфични части от анатомията ми, които много държах да запазя непокътнати.

Обвих ръце около тялото си и се огледах. Зад мен по повърхността на езерото танцуваха огнените пламъчета на залязващото слънце. Извърнах се към мрачната гора и забелязах статуята, гледаща към езерото. Зад нея имаше няколко пейки. Това означаваше, че бях доста близо до голямата къща, която бях забелязал по-рано.