Копнеж

— Трябва да бъдеш благодарна, че поне не съм на някоя улица, за да продавам тялото си! — кресна Изабел. После се обърна към мен и изражението й моментално стана мило. С милион пъти по-нежен глас тя ми каза: — Котенце, съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на тази сцена. Не искам да ме виждаш такава. Защо не се върнеш в стаята?

Животът ми ненадейно се бе превърнал във филм и от мен се очакваше да изпълнявам отредената ми роля.

Долу под нас майка й потърка с длан челото си, опитвайки се всячески да не гледа към мен.

— Моля те, просто го накарай да си сложи някакви дрехи, преди баща ти да се прибере. Междувременно ще отида да пийна нещо. Не искам да го виждам отново.

Когато майка й се обърна, Изабел ме хвана за ръката — досегът с нежната й кожа ми подейства като преминал през тялото ми електрически заряд — и ме поведе надолу по коридора към една от вратите. Оказа се баня, издържана изцяло в черно и бяло, като по-голямата част от помещението бе заета от огромна вана.

Изабел ме блъсна вътре толкова силно, че едва не паднах във ваната, след което влезе и затвори вратата зад нас.

— Защо, по дяволите, си в човешка форма толкова рано? — попита тя.

— Ти знаеш какво съм? — отвърнах с въпрос аз. Което всъщност беше тъпо. Очевидно знаеше.

— Уф, хайде стига глупости — изсумтя тя. В тона й се долавяше презрение, което беше на път да ме вбеси истински. Никой… никой… не можеше да ми говори така. — Или си един от вълците на Сам, или си случаен гол перверзник, който смърди на мокро куче.

— На Сам? Всъщност съм от вълците на Бек — промърморих.

— Бек го няма. Вече си вълк на Сам — поправи ме Изабел. — Което всъщност е без значение. Това, което има значение, е, че си гол, че си в къщата ми и че в момента всъщност би трябвало да си вълк. Защо не си вълк, дяволите да те вземат? И как се казваш всъщност?

За един кратък откачен миг, почти бях готов да й кажа.

Изабел

За момент изражението на лицето му се промени, а очите му се зареяха нейде далеч оттук. Това беше първата реална емоция, която виждах изписана на лицето му, откакто го бях заварила да чупи стойки на балкона, все едно позираше за списание. После обаче самодоволната крива усмивка се завърна и той произнесе бавно:

— Коул.

Каза го с такъв тон, сякаш споделянето на тази информация беше дар божи за мен.

— И защо не си вълк в момента, Коул? — повторих въпроса си с презрение.

— Защото ако бях, нямаше да те срещна — заяви той.

— Добър опит — промърморих, но усетих как устните ми се разтягат в усмивка. Знаех достатъчно много за флиртуването, за да разпозная, че го прави по навик. Освен това този пич беше наистина нагло копеленце. Наместо да се притесни поне малко, той хвана с двете си ръце тръбата на душа и се изви назад по доста съблазнителен начин, докато ме изучаваше с поглед.

— Защо излъга майка си? — попита. — Щеше ли да го направиш, ако бях някой разплут агент по недвижими имоти, който се е превърнал във върколак?

— Съмнявам се. Не си падам особено много по правенето на добрини. — Това, по което си падах в този момент, беше начинът, по който бе изпънал ръце над главата си, стягайки мускулите на раменете и гърдите си. Опитах се да задържа очи върху арогантната извивка на устните му. — След като уточнихме това, май е време да ти намерим някакви дрехи.

Извивката стана по-широка.

— Налага ли се?

Ухилих му се гадно.

— Аха. Крайно време е да прикрием тази отвратителна гледка.

Той се нацупи престорено:

— Това беше грубичко.

Свих рамене.

— Стой тук и се постарай да не се нараниш, докато позираш. Ей сега се връщам.

Затворих вратата на банята и се насочих надолу по коридора към спалнята на брат ми. Поколебах се за секунда пред прага, после натиснах дръжката.

Беше починал преди достатъчно много време и не мисля, че правех нещо нередно. Освен това мястото вече отдавна не изглеждаше като неговата стая. Следвайки съвета на предишния си психотерапевт, майка ми бе опаковала целия багаж на брат ми в кашони, след което ги беше оставила в стаята — по съвет на настоящия си психотерапевт. Всичките му спортни боклуци бяха прибрани, както и собственоръчно направената му озвучителна система. Сега, когато тези неща ги нямаше, в помещението на практика не бе останало нищо, което да носи спомена за Джак.

Докато влизах в тъмната стая, ударих брадичката си в един от терапевтичните кашони, докато търсех ключа за лампата. Изпсувах тихичко, после успях да включа осветлението. Отне ми известно време да осъзная какво точно правя: планирах да се ровя из нещата на мъртвия си брат, за да намеря дрехи за страшно сексапилния, но дразнещо арогантен върколак, който ме чакаше в банята ми. След като бях казала на майка си, че спя с него.

Може би тя беше права и наистина имах нужда от психотерапия.