Копнеж

Все още можех да подуша аромата на църква, който се носеше от угасналата свещичка, да видя отражението на пламъка в очите на майка ми, да усетя меката възглавничка на кухненския стол по кльощавите си, присвити под тялото крака. Чувах как майка ми казва да махна ръцете си от масата, преди да постави тарталетата пред мен — не искаше да докосвам чинийката, за да не съборя, без да искам свещичката в скута си.

Родителите ми винаги внимаваха изключително много да не се нараня, чак до деня, в който решиха, че трябва да умра.

В книжарничката аз поставих длани върху челото си и се загледах в извитото крайче от корицата на лежащата пред мен книга. Можех да видя ясно, че тя всъщност не е направена от едно парче картон, а върху отпечатаното изображение бе залепен някакъв защитен прозрачен пласт, който се бе обелил в единия край, и на това място корицата изглеждаше жълтеникава и опърпана.

Зачудих се дали наистина си спомням как мама ми приготвя тарталети, или това просто бе нещо, което мозъкът е откраднал от някоя от стотиците книги, които бях чел. Спомени за нечия чужда майка, наложени върху моите собствени, за да запълнят празнината.

В сумрака очите ми се спряха върху двата белега върху китките ми. В спомена се пресегнах, за да взема своята тарталета, а кожата върху ръцете ми все още бе бледа и гладка, без никакви рани, защото майка ми и баща ми наистина се грижеха добре за мен. Мама ми се усмихна.

Честит рожден ден.

Затворих очи.

Не знам колко дълго съм стоял така, преди позвъняването на камбанката над вратата да ме накара да вдигна глава. Канех се да кажа на новодошлия, че вече е затворено, но точно в този момент видях Грейс, която се завъртя, за да затвори вратата с рамо. Крепеше табличка с чаши в едната си ръка и държеше хартиен плик от „Събуей“ в другата. Почувствах се така, сякаш в помещението бе включена нова лампа, защото книжарничката внезапно стана по-светла.

Бях прекалено изненадан, за да стана и да помогна, а докато изобщо ми хрумне, че трябва да направя нещо подобно, тя бе оставила нещата, които носеше, върху щанда. След това го заобиколи, за да дойде при мен, прегърна ме през раменете и прошепна в ухото ми:

— Честит рожден ден.

Прегърнах я през кръста и притиснах лице към шията й, за да скрия изненадата си.

— Как разбра?

— Бек ми каза, преди да се трансформира. Като се замисля, самият ти трябваше да ми го кажеш. — Тя се отдръпна леко назад, за да ме погледне в очите. — За какво си мислеше? Когато влязох?

— За това, че съм Сам.

— Е, чудесно е, че си — каза Грейс. Усмивката й ставаше все по-широка и по-широка, докато не усетих как собственото ми изражение отразява нейното, а носовете ни се докосват. Най-накрая Грейс се измъкна от обятията ми и махна с ръка към плика, който бе оставила сред книгите ми. — Съжалявам, че не е нещо малко по-класно, но в Мърси Фолс наистина няма място, където да хапнеш в романтична обстановка, пък и аз съм доста бедна и не бих могла да си го позволя, дори и да имаше. Е, можеш ли вече да ядеш?

Плъзнах се покрай нея и отидох до входната врата, където обърнах табелката с надпис „Отворено“.

— Вече официално е затворено. Какво предпочиташ — да се приберем у дома или да се качим горе?

Грейс погледна към тъмночервения килим на стълбите, които водеха към малкото помещение на горния етаж, и аз разбрах, че вече е взела решение.

— Ти вземи напитките с огромните си мускули — каза тя с доста ироничен тон. — Аз ще кача сандвичите и предполагам, че ще успея да се справя без проблеми с тази задача, понеже те не са чупливи.

Изключих светлините на долния етаж и я последвах по стълбите, носейки картонената табличка с напитките в ръка. Стъпките ни бяха заглушени от дебелия килим, докато се качвахме към малкото сумрачно помещение горе. С всяка следваща крачка чувствах как отивам все по-далеч и по-далеч от спомените за рождените ми дни, към нещо много по-реално.

— Какво си ми взела? — попитах.

— Рождено дневен сандвич, разбира се. Що за въпрос?

Включих лампата с форма на цвете, поставена върху ниската етажерка с книги, и осемте малки крушки ни огряха с рисуваща странни форми розова светлина, докато присядах до Грейс на двуместното диванче с избеляла тапицерия.

Рождено дневният ми сандвич се оказа с печено телешко" и майонеза, също като този на Грейс. Разпънахме хартията от сандвичите между нас и тя каза с пълна уста:

— Честит рожден ден.

После преглътна и добави:

— И нека имаш още много такива.

— Ами… благодаря — казах и докоснах брадичката й. Тя ми се усмихна.

След като довършихме сандвичите си — е, ако трябва да бъдем по-конкретни, аз все още довършвах моя, а Грейс вече обираше трохите от нейния — тя ми каза:

— Когато махнеш тези хартии, ще си получиш подаръка.

Изгледах я, повдигнал вежди, докато вдигаше раницата си

от земята и я слагаше в скута си.

— Не е трябвало да ми купуваш нищо. Чувствам се глупаво, когато получавам подаръци.

— Само дето аз държах да ти подаря нещо — заяви тя. — Не разваляй всичко, като се правиш на прекалено свенлив. Освен това казах да махнеш тези хартии!

Приведох се и вдигнах опаковките.