Копнеж

— Аха. Ще го боли зверски, докато си топли пръстите — отвърнах. — Това ще направи нещата малко по-поносими. Банята е ей там.

Изабел

Коул взе шишенцето с ибупрофен, но бях сигурна, че няма да изпие нито едно хапче. Нямах идея дали просто се смята за особено корав мачо, или причината се криеше в някакви религиозни убеждения. Когато влезе в банята, го чух как блъсна с ръка ключа за лампата и остави шишенцето, без да го отвори. После до нас достигна шумът от течащата във ваната вода. Сам извърна глава с някакво странно отвратено изражение и ми стана ясно, че не харесва Коул.

— Е, Ромул13? — казах и той се обърна към мен, отворил широко жълтите си очи. — Защо си тук съвсем самичък? Мислех, че с Грейс сте нещо като сиамски близнаци и тя може да бъде отделена от теб единствено по хирургически път.

След като бях прекарала час в компанията на Коул, чието лице изразяваше единствено емоциите, които той желаеше да видя, ми беше малко странно да наблюдавам неприкритата болка на Сам. Можех да разбера колко е нещастен дори и само по извивката на гъстите му черни вежди. Двамата с Грейс явно се бяха скарали.

— Родителите й ме изхвърлиха — каза той и за миг се усмихна по начина, по който се усмихват хората, когато знаят, че нещо всъщност не е смешно, и нямат никакво желание да разговарят с теб за него, но просто не знаят какво друго могат да сторят. — Грейс… ъъъ… тя се разболя и те… ъъъ… те ме откриха в нейната стая и ме изхвърлиха.

— Тази вечер?

Той кимна. Изглеждаше толкова съкрушен, че ми беше трудно да го гледам.

— Аха. Дойдох тук малко преди вие да се появите.

Сега осъзнах смисъла в яростния блясък на всичките лампи в къщата. Не бях сигурна дали му се възхищавам за това, че всяка негова емоция бе толкова ярка и пламенна, или го презирам, задето е преизпълнен с чувства до такава степен, че се налага да ги излее навън през прозорците под формата на светлина. Всъщност изобщо не знаех какво точно чувствам.

— Но… ами… — каза бавно той и в начина, по който произнесе тези две думи, усетих как се стяга, подобно на кон, който събира крака под себе си, за да се изправи. — Както и да е. Разкажи ми за Коул. Защо си с него?

Изгледах го ядосано, преди да осъзная, че има предвид защо си тук с него, а не защо сте гаджета.

— Дълга история, вълче момче — промърморих и се тръшнах на дивана. — Не можех да заспя и го чух зад къщата. Беше доста очевидно какво представлява и също толкова очевидно, че скоро няма да се трансформира обратно. Не исках родителите ми да го открият и да си изкарат акъла. Толкова.

Устните на Сам се изкривиха в някакво неразпознаваемо изражение.

— Това е много мило от твоя страна.

Дарих го с цинична усмивка.

— Случват се и такива неща.

— Така ли? — попита той. — Мисля, че повечето хора биха оставили някой чисто гол непознат навън.

— Не исках да настъпя нечия ръка утре, когато отивам към колата си — казах. Имах усещането, че Сам се опитва да измъкне истината от мен, сякаш някак се беше досетил, че това е вторият път, когато се срещаме с Коул, а по време на първата ни среща езиците ни са се запознали и са си разменяли любезности. Използвах споменаването на пръстите му като повод да насоча разговора в различна посока. — Като стана дума за това, се чудя как я кара премръзналият върколак. — Погледнах надолу по коридора, към банята.

Сам се поколеба. Чак сега обърнах внимание на факта, че лампата в банята беше единствената, която не бе запалена. Най-накрая той тръсна глава и каза:

— Защо просто не почукаш на вратата и не провериш? Аз ще се кача горе, за да му подготвя стая. Просто… просто имам нужда от минутка, за да събера мислите си.

— Ами хубаво — отвърнах.

Той кимна и докато се обръщаше към стълбището, долових отсянката на някаква лична емоция, изписана върху лицето му, която ме накара да си помисля, че Сам не беше точно отворената книга, за която го смятах. Искаше ми се да го спра и да му задам разни въпроси, които да запълнят празнините в разговора ни — как се бе разболяла Грейс, защо в банята не светеше, какво точно планираше да прави сега — но вече бе прекалено късно за това, пък и аз не бях такова момиче, нали така?

Коул

Най-лошата болка вече беше отминала и сега просто се излежавах във водата. Държах ръцете си на повърхността и тъкмо си представях как заспивам във ваната, когато чух почукване на вратата.

Почукването всъщност беше толкова силно, че открехна незаключената врата поне със сантиметър, след което Изабел се обади:

— Удави ли се вече?

— Да — отвърнах.

— Нещо против да вляза? — Без да дочака отговора ми, тя се вмъкна вътре и приседна върху тоалетната до ваната. Пухкавата, обшита с кожа качулка на палтото й я караше да изглежда прегърбена. Върху едната й буза беше паднал кичур коса. Изглеждаше като реклама на нещо. На тоалетни. На палта. На антидепресанти. Каквото и да беше, щях да си го купя. Тя сведе очи към мен.

— Гол съм — отбелязах.

— Аз също — отговори Изабел. — Под дрехите си.

Ухилих се. Трябваше да призная, че лафът беше добър.

— Има ли шанс да ти паднат краката? — попита тя.