Копнеж

— Не те ли е страх? — попита внезапно Изабел и аз отворих очи. Така и не бях осъзнал, че съм ги затворил. Погледът й беше напрегнат.

— От какво?

— От това, че ще изгубиш себе си.

Този път й казах истината:

— Точно на това се надявам.

Изабел

Не знаех какво да отговоря. Не очаквах да прояви подобна откровеност. Нямах идея как ще продължи всичко, защото самата аз не бях готова да върна услугата.

Той вдигна ръката си, от която се стичаше вода. Върховете на пръстите му бяха леко сбръчкани.

— Ще провериш ли дали сме се справили с измръзването? — попита той.

Нещо в стомаха ми се преобърна, когато взех ръката му в своята и прокарах пръсти по дланта му и нагоре. Очите му бяха притворени и щом приключих с огледа, той отдръпна ръката си и седна, разплисквайки водата около себе си. Облегна се на ръба на ваната и леко се повдигна, заставайки лице в лице с мен. Знаех, че ще се целунем отново, и също така знаех, че не бива, защото той вече беше достигнал дъното и самата аз пропадах устремно след него, но не можех да се сдържа. Копнеех за докосването на устните му.

Те имаха вкус на вълк и на сол, а когато постави ръка на шията ми, за да ме придърпа по-близо, няколко капки топла вода се стекоха в деколтето, между гърдите ми.

— Ох — възкликна той, отдръпвайки устни от моите. Въпреки това не изглеждаше особено притеснен, когато сведе очи към рамото си, в което неволно бях забила нокти. Сладката болка от целувката все още ме изпълваше и този път явно и той изпитваше нещо подобно, защото когато плъзна ръка надолу по шията ми, спирайки се малко преди да достигне деколтето на фланелката, почувствах желание в натиска на пръстите му.

— Какво ще правим сега? — попитах.

— Ще си намерим легло — предложи той.

— Няма да спя с теб — отсякох. Замайването от целувката беше започнало да отминава и се чувствах така, сякаш го срещам за първи път. Защо го бях оставила да ми влезе под кожата? Какво ми ставаше? Изправих се, взех палтото си и го облякох. Внезапно се притесних ужасно от това, че Сам ще разбере за целувката ни.

— Май за пореден път съм определен като човек, който се целува зле — каза Коул.

— Трябва да се прибирам — натъртих аз. — Утре… всъщност днес съм на училище. Трябва да съм си вкъщи, преди баща ми да е станал за работа.

— Значи все пак се целувам зле.

— Просто ми благодари за това, че ти спасихме пръстите — казах с ръка върху бравата. — И нека да забравим за цялата история.

Логиката подсказваше, че Коул трябваше да ме гледа така, все едно съм напълно откачила, но той просто ме гледаше. Сякаш всъщност не смяташе, че съм го отрязала.

— Благодаря ти от името на моите пръсти — усмихна се.

Затворих вратата на банята зад себе си и напуснах къщата, без да се обадя на Сам. На път за колата си спомних как Коул ми бе казал, че се надява да изгуби себе си. Почувствах се по-добре от това, че беше отчаян.

Седемнайсета глава Коул

Събудих се като човек сред усуканите чаршафи, които миришеха на вълк.

След като Изабел си беше тръгнала предишната нощ, Сам ме бе превел покрай купчина от спално бельо, което очевидно току — що е било смъкнато от леглото, и ми каза да се настанявам в някаква стая на долния етаж. Въпросната стая беше толкова покъртително жълта, сякаш самото слънце бе повърнало върху стените, а след това си беше избърсало устата с бледожълтия гардероб и пердетата. Най-важен в случая обаче бе фактът, че насред стаята имаше легло, а това беше всичко, което имаше значение.

— Лека нощ — каза ми Сам с глас, от който лъхаше студенина, но не и враждебност.

Не отвърнах нищо. Вече се намирах между завивките, мъртъв за околния свят, и сънувах чернотата на нищото.

Сега, докато примигвах, докоснат от светлината на късната утрин, зарязах леглото си неоправено и се затътрих към хола, който изглеждаше доста по-различно на светло. Червеното, в което бе издържан, светеше ярко под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца зад мен. Изглеждаше уютно. Най-малкото, нямаше нищо общо с хладното готическо съвършенство в дома на Изабел.

По всичките шкафове в кухнята бяха окачени снимки в пълен безпорядък от фотографска хартия, кабарчета и ухилени лица. Веднага открих Бек на дузина от тях, както и Сам във всичките етапи от съзряването му. Изабел я нямаше.

Повечето от лицата изглеждаха щастливи и спокойни, все едно бяха успели да извлекат максимума от странния си живот. Имаше снимки с барбекю, гребане в канута или свирене на китари, но беше очевидно, че всички бяха направени или в тази къща, или в непосредствена близост до Мърси Фолс. Имах усещането, че тези застинали изображения по шкафовете ми нашепват две неща: ние сме едно семейство и ти си затворник тук.

Ти сам избра тази съдба, напомних си аз. Истината беше, че не бях мислил много по този въпрос в промеждутъците от време, когато не бях вълк.

— Как са ти пръстите?