Копнеж

Мускулите ми се стегнаха за секунда, преди да разпозная гласа на Сам. Обърнах се и го видях да стои в края на широкия коридор към кухнята с чаша чай в ръка. Идващата зад него светлина озаряваше раменете му. Погледът му бе мрачен, отчасти понеже очевидно не бе спал добре, и отчасти защото не бе сигурен какво да мисли за мен.

Бях обзет от странно и изненадващо освобождаващо усещане, задето някой не гледаше на мен в светлината на славата или красотата ми.

В отговор на въпроса му вдигнах ръце във въздуха и раздвижих пръсти в жест, който май излъчваше повече надменност, отколкото имах намерение да вложа в него.

Тревожните жълти очи на Сам, с които така и не бях успял да свикна, продължиха да ме наблюдават с изражение, което предполагаше, че дълбоко в душата му се води някаква битка. Най-накрая произнесе с равен глас:

— Има зърнена закуска, яйца и мляко.

Повдигнах вежда.

Раменете на Сам бяха отпуснати и той вече явно се канеше да се оттегли обратно по коридора, но повдигнатата ми вежда го спря. Затвори очи за момент, после ги отвори отново, остави чашата си на плота между нас и кръстоса ръце.

— Добре. Трябва да те питам нещо. Защо избра тази съдба?

Заядливият тон ме накара да го харесам малко повече. За разлика от глупавия му рошав перчем и фалшиво печалния му поглед, той предполагаше, че младежът пред мен все пак притежава поне малко кураж.

— За да бъда вълк — споделих небрежно. — Което очевидно няма нищо общо с причината самият ти да бъдеш тук, ако слуховете са верни.

Очите на Сам се отместиха от мен към фотографиите зад гърба ми, толкова много от които бяха запечатали собственото му лице, след което отново ме погледна.

— Няма значение защо съм тук. Това е моят дом.

— Забелязах — споделих. Можех да го подтикна да ми каже повече, но не виждах смисъл в това.

Сам се замисли за момент. Ясно личеше как се колебае колко точно усилия да вложи в разговора с мен.

— Виж, принципно нямам навика да се държа като задник. Просто ми е наистина трудно да разбера защо някой би избрал подобен живот. Ако успееш да ми обясниш това, сигурно ще подобриш комуникацията помежду ни.

Вдишах ръце пред себе си, все едно бях търговец, който представя стоката си. Когато правех това на концерти, публиката винаги полудяваше, защото знаеше, че ще изпея нещо ново. Виктор веднага би разбрал какво се крие зад този жест и би се разсмял. Сам, разбира се, нямаше как да схване иронията, така че просто се загледа в ръцете ми, докато не казах:

— За да започна на чисто, Ринго Стар. По същата причина, поради която твоят човек, Бек, го е направил.

Изражението на Сам беше абсолютно безизразно.

— Но ти си избрал това. Доброволно.

Беше очевидно, че Бек е разказал на Сам различна история за прераждането си като вълк от тази, която бе споделил с мен; зачудих се коя е истинската. Със сигурност нямах намерение да се впускам в пространен диалог по въпроса със Сам, който ме гледаше така, сякаш следващото нещо, което щях да развенчая, беше митът за Дядо Коледа.

— Така е, направих го доброволно. Вади си от това такива изводи, каквито пожелаеш. Сега мога ли вече да си получа закуската, или ще продължаваме с глупостите?

Сам тръсна глава — в жеста му нямаше гняв, изглеждаше по-скоро като някого, който се опитва да се отърси от неприятните мисли. Погледна към часовника си.

— Аха. Стига глупости. Трябва да отивам на работа. — Той мина покрай мен, без да ме поглежда, след което премести бележката, която беше залепил с магнитче за хладилника, върху корковото табло за обяви. — Написал съм ти мобилния си телефон, както и този в работата. Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Очевидно му костваше сериозни усилия да се държи добре с мен, но въпреки това го правеше. Дали ставаше дума за добро възпитание или за някакво чувство за дълг? Не бях особен почитател на излишно учтивите хора.

Сам отново се насочи към вратата, но се спря с ключовете за колата, поклащащи се в ръката му:

— Най-вероятно скоро ще се трансформираш отново. Когато слънцето залезе или ако си навън за дълго. Пробвай да не се отдалечаваш много от това място, става ли? За да не види случайно някой трансформацията ти.

Ухилих се накриво.

— Нямаш яд.

Сам ме изгледа, сякаш се канеше да каже още нещо, но после просто притисна два пръста към челото си и се намръщи. Този жест казваше всичко онова, което той не можеше: че си има предостатъчно проблеми и аз бях просто поредният от тях.

Това да не бъда възприеман като звезда ме забавляваше дори повече, отколкото бях очаквал.

Изабел

Когато Грейс не се появи на училище в понеделник, аз се шмугнах в женската тоалетна по време на голямото междучасие, за да й се обадя. Вдигна майка й. Или поне предположих, че е майка й.

— Ало? — Гласът в слушалката определено не принадлежеше на Грейс.

— Ами… ало? — Опитах се да не прозвуча твърде нагло, в случай, че наистина беше майка и. — Всъщност се обаждах на Грейс. — Добре де, не можех да променя цялостното си поведение в името на един телефонен разговор. Сериозно, това си беше телефонът на Грейс. Какво право имаше някой друг да го вдига?