Копнеж

— Колата ти. — Изабел не прозвуча много убедена в думите ми. Замълча за момент, после продължи. — Искаш да говорим? Хубаво говори. Сподели с мен нещо, което никога не си казвал пред някого другиго.

Замислих се.

— Костенурките са животните с втория по големина мозък на нашата планета.

На Изабел й отне няколко секунди, за да осмисли чутото.

— Не, не са.

— Знам. Точно затова никога досега не съм го казвал пред някого другиго.

В другия край на линията се чу странен звук. Изабел или се опитваше да сподави смеха си, или получаваше астматичен пристъп.

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае.

— Ако го направя, ти ще споделиш ли нещо лично с мен?

Долових скептицизъм в гласа й:

— Аха.

Проследих замислено с пръст очертанията на едрогърдата ученичка върху мауспада. Да разговаряш по телефона беше същото, като да говориш със затворени очи. Караше те да се чувстваш по-смел и по-откровен, защото усещането бе, все едно говориш със себе си. Именно затова пеех новите си песни със затворени очи. Не исках да виждам какво мисли за тях публиката, преди да приключа. Най-накрая казах:

— Цял живот съм се опитвал да не бъда като баща си. Не защото е някакъв лош човек, а защото е гений. Нищо… нищичко от това, което правя, не може да се сравни с неговите постижения.

Изабел мълчеше. Може би изчакваше, за да разбере дали няма да кажа още нещо. Най-накрая се обади:

— С какво се занимава баща ти?

— Сега искам да чуя нещо, което ти не си казвала на никого другиго.

— Не, първо трябва да се доизкажеш. Искаше да говорим. Това означава ти да кажеш нещо, аз да ти отговоря и след това ти да отговориш на моята реплика. Става дума за едно от най-великите постижения на човешката цивилизация. Нарича се разговор.

Вече започвах да съжалявам, че водя настоящия.

— Той е учен.

— Космически ракети ли прави?

— Прави откачени неща — казах. — Много е добър. Така или иначе, бих желал да отложим продължението на този разговор за някакъв по-късен етап. По възможност — след смъртта ми. Сега вече мисля, че е твой ред.

Изабел си пое дъх достатъчно шумно, за да го чуя по телефона:

— Брат ми почина.

В тези думи имаше нещо ужасно познато. Нещо, което сякаш бях долавял по-рано в гласа и, но не можех да кажа кога. След като спрях да ровя из паметта си за съответния момент, попитах със съмнение:

— Сигурна съм, че не съм първият, който научава за това.

— Не съм казвала на никого, че вината всъщност беше моя, защото всички го смятаха за мъртъв по времето, когато умря в действителност — каза тихо Изабел.

— В това няма никакъв смисъл.

— Вече в нищо няма смисъл. Няма смисъл дори в това, че говоря с теб. Защо го правя? Защо споделям нещо лично с теб, след като знам, че не ти пука?

Отговорът поне на този въпрос ми беше известен:

— Именно това е причината да ми го кажеш. — Знаех, че казвам истината. Ако имахме възможността да се изповядаме пред някого, на когото наистина му пука, нито един от нас двамата не би си отворил устата. Много по-лесно е да бъдеш откровен, когато няма никакво значение какво ще кажеш.

Тя замълча. На заден фон чух гласовете на други момичета, шумни, нечленоразделни разговори, последвани от съскането на течаща вода. После отново настана тишина.

— Добре — каза Изабел.

— Добре какво? — попитах.

— Добре, може би не бих имала нищо против да ми се обадиш. По някое време. Вече ми имаш номера.

Дори не успях да кажа „чао“, защото тя ми затвори.

Осемнайсета глава Сам

Не знаех къде е гаджето ми, батерията на телефона ми беше изтощена, живеех в една къща с вероятно откачен млад върколак, за когото подозирах, че има самоубийствени, ако не и убийствени наклонности, а аз се намирах на мили от всичко това и оглеждах гърбовете на книгите по рафтовете. Някъде навън личният ми свят бавно, но сигурно се превръщате в лудница, а аз си стоях насред прекрасно в своята обикновеност петно слънчева светлина и записвах Тайният живот на пчелите (3 бройки/с меки корици) върху жълт лист с надпис „Инвентаризация“.

— Днес ще идва още стока — каза ми Карин, собственичката на книжарницата, докато излизаше от задната стаичка. — Когато пристигне човекът от Ю Пи Ес. Ето, вземи.

Обърнах се и видях, че ми подава стиропорена чашка.

— Какво е това? — попитах.

— Чудесен въпрос на съвестен служител — усмихна се тя. — Зелен чай. Пиеш такъв, нали?

Кимнах с благодарност. Бях харесал Карин още при първата ни среща. Беше на около петдесет, а късата й къдрава коса бе напълно побеляла, но лицето и най-вече очите й бяха запазили младежкото си излъчване под все още черните й вежди. Тя криеше стоманената си същност зад мила усмивка, но най-добрите черти от характера й бяха извадени на повърхността, видими за всички. Харесваше ми да вярвам, че ме беше наела, защото при мен нещата стояха по същия начин.

— Благодаря — казах, след като отпих. Хлъзгането на горещата течност по гърлото ми надолу към стомаха ми напомни, че все още не съм ял нищо. Бях свикнал да хапвам зърнена закуска в компанията на Грейс. Показах на Катрин списъка, който бях направил, за да види докъде съм стигнал.