Копнеж

— О, да. Съвсем бях забравила, че има клиенти във Флорида — каза тя и аз примигнах, удивен от хитрото оправдание на Бек. — Между другото, Сам, планирам да отворя книжарница във Флорида за през зимата. Мисля, че Джофри е прав. В Минесота бизнесът просто не върви през март.

Нямах представа каква точно история беше разказал Бек, за да убеди Карин, че работи във Флорида през зимата, но бях доста впечатлен, защото работодателката ми определено не беше лековерна. Всъщност беше логично да я излъже по някакъв начин, след като бе прекарвал толкова много време тук, първо като клиент, а после, когато започнах работа и преди да взема шофьорска книжка, като мой шофьор. Нямаше как Карин да не забележи дългите му отсъствия през зимата. Бях дори по-впечатлен обаче от лекотата, с която тя използваше малкото му име. Беше го познавала достатъчно добре, за да може да произнася „Джофри“ така непринудено, но не и толкова, че да знае как всички хора, които го обичаха, се обръщаха към него с фамилията му.

Осъзнах, че съм мълчал твърде дълго, а Карин продължава да ме наблюдава.

— Идваше ли често тук? — попитах. — Без мен?

Зад щанда тя кимна.

— Достатъчно често. Купуваше много биографии. — Тя замълча, обмисляйки думите си. Беше ми казвала, че можеш да направиш пълен психологически портрет на някого, като наблюдаваш какви книги чете. Чудех се какво й бе разкрила любовта на Бек към биографичната литература — вкъщи имаше рафтове и рафтове, заети от нея — за него като личност. Карин продължи. — Помня последното нещо, което си купи, защото не беше биография и това ме изненада. Беше тефтерче.

Намръщих се. Не бях виждал нищо такова.

— Едно от онези, в които има достатъчно място, за да си водиш записки. Каза, че иска да записва мислите си за времето, когато вече не би могъл да си ги спомни.

Отново се наложи да извърна лице към рафтовете, защото очите ми внезапно се бяха налели със сълзи. Опитах да се съсредоточа върху заглавията пред мен, да се върна назад от емоционалния ръб, на който се бях изправил, преди да пропадна необратимо в бездната на изгарящата мъка. Докоснах едно от гръбчетата с пръсти, докато думите по него се размиваха, ставаха ясни и после отново се размиваха.

— Да не би с него да се случило нещо, Сам? — попита Карин внимателно.

Сведох очи към пода, загледан в дъските на стария дървен паркет, които се бяха изкривили леко в основата на рафтовете. Усещах, че губя контрол, че думите се надигат в мен, готови да се излеят навън, независимо от последствията. Затова не казах нищо. Не мислех за пустите стаи в къщата на Бек. Не мислех за това, че вече аз бях този, който купуваше мляко и консервирана храна за колибата на глутницата. Не мислех за Бек, затворен завинаги във вълчето си тяло, наблюдаващ ме измежду дърветата, неспособен да си спомни нищо, неспособен да разсъждава като човек. Не мислех за това как през това лято нямаше да има нищо… никого… когото да очаквам.

Гледах малката черна цепнатина между дъските в краката си. Самотна и черна сред златистото дърво.

Исках Грейс да е тук.

— Съжалявам — промълви Карин. — Не исках да… не исках да се бъркам в неща, които не са моя работа.

Стана ми се зле, задето я бях накарал да се почувства неловко.

— Знам, че не сте искали. Не сте го и сторили. Просто… — притиснах пръсти към челото си в епицентъра на моето призрачно главоболие. — Той е болен… Неизлечимо болен. — Произнесох думите бавно, болезнена комбинация от истина и лъжа.

— О, Сам. Толкова съжалявам. Той в къщата ли е?

Без да се обръщам, поклатих глава.

— Ето защо разболяването на Грейс те притеснява толкова много — предположи тя.

Затворих очи. В мрака се почувствах замаян и объркан, сякаш вече не знаех къде точно се намира земята. Бях разкъсван между желанието да си излея душата и необходимостта да опазя страховете си, да ги удържа под контрол, като ги стая в себе си. Думите обаче се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги обмисля:

— Не мога да изгубя и двамата. Знам… знам точно колко съм силен и аз… аз… не съм чак толкова силен.

Карин въздъхна:

— Обърни се, Сам.

Обърнах се с нежелание и я видях да държи в ръка инвентарния списък. Посочи с химикалката си инициалите СР, изписани в долния край на листа.

— Виждаш ли тези инициали тук? Поставила съм ги, за да ти кажа да се прибереш у дома. Или да отидеш някъде другаде. Някъде, където да си прочистиш главата.

Думите ми прозвучаха като шепот:

— Благодаря ви.

Тя разроши косата ми, когато отидох до тезгяха, за да си взема китарата и книгата, която четях.

— Сам — каза ми, докато минавах покрай нея, — мисля си, че си много по-силен, отколкото предполагаш.

Насилих се да се усмихна, но тази фалшива усмивка не успя да оцелее за времето, което ми беше нужно, за да стигна до задната врата.

Отворих я… и налетях на Рейчъл. Благодарение на невероятно съчетание от късмет и ловкост успях да не излея цялата си чаша със зелен чай върху глупавия й шал. Тя се отдръпна от пътя ми доста след като опасността от горещи течности беше отминала и ме изгледа накриво.

— Момчето трябва да внимава къде ходи — отбеляза тя.