Копнеж

Усетих как настръхвам при тези думи, спомняйки си за борбата ми със стаения в мен вълк. Спомних си и стягането на стомаха ми, предвещаващо трансформацията. Кошмарното усещане, че губиш себе си. Не отговорих нищо. Вместо това бутнах вратата на колибата и потърсих опипом ключа за лампата. Миришеше на мухъл. Застоялият въздух беше изпълнен с прах и спомени. Нейде зад мен някаква чинка изписука, но като изключим това, наоколо тегнеше абсолютна тишина.

— Е, щом така и така си тук, мисля, че е добре да се запознаеш с мястото — казах и пристъпих в колибата. Старите дъски на пода проскърцаха под краката ми. Доколкото можех да видя,

всичко си беше на мястото — одеялата бяха прилежно сгънати под изключения телевизор, резервоарът на машината за вода беше пълен до горе, а зад нея бяха подредени още няколко туби. Всичко бе подредено в очакване на вълците да се превърнат в хора.

Коул влезе след мен и огледа сандъците и провизиите, показвайки слаб интерес. Всичко в него излъчваше презрение и нервна енергичност, сякаш никога не го свърташе на едно място. Исках да го попитам: какво е видял Бек в теб? Наместо това обаче въпросът ми беше:

— Това ли очакваше?

Коул беше отворил капака на един от сандъците и оглеждаше съдържанието му. Не си направи труда да вдигне очи към мен, когато ми отвърна с въпрос:

— Да съм очаквал от какво?

— От живота си като вълк.

— Честно казано, очаквах да е доста по-гадно — каза той и този път ме погледна с хитра усмивка, сякаш беше наясно какво съм преживял, за да се отърва от това проклятие. — Бек ме предупреди, че болката ще бъде непоносима.

Вдигнах едно сухо листо, което бяхме внесли в колибата:

— Така е, но… е, болката не е най-трудната част.

— Не думай — отбеляза той многозначително. Имах усещането, че ме дразни съвсем преднамерено, за да ме накара да го мразя. — И каква е трудната част в такъв случай?

Бек го беше избрал лично. Не биваше да го мразя. Не биваше. В Коул трябваше да има нещо, което Бек бе видял. Тръснах глава и казах:

— Преди години един от вълците, Улрик, реши, че ще бъде страхотна идея, ако започне да отглежда италиански билки в саксии. Улрик винаги правеше някакви наистина откачени неща. — Помнех го как методично пробиваше дупки в пръстта и после пускаше вътре някакви мънички и мъртви на вид неща, които изчезваха сред чернотата. „Надявам се да се получи, дяволите да го вземат“ — беше ми казал той дружелюбно. Стоях плътно до него през цялото време и общо взето му се пречках, като се отмествах само когато, без да иска, ме удареше с лакът. „Дали не можеш да застанеш още по-близо, а Сам?“ — ме беше попитал. Продължих с разказа си. — Бек смяташе, че Улрик е ненормален. Каза му, че буркан с босилек струва два кинта в магазина.

Коул повдигна вежда. Изражението му показваше, че ме слуша единствено за да угоди на каприза ми да го занимавам с глупави историйки.

Продължих, без да му обръщам внимание:

— Наблюдавах семенцата на Улрик всеки ден в продължение на седмици, в очакване на нещо малко и зелено, което да се подаде от пръстта. Някакъв знак, че там вътре наистина се ражда живот. Ето това е най-трудната част. Да стоя тук, в тази колиба, за да видя дали нещо ще се покаже от чернотата. Без да знам дали е прекалено рано да търся признаци на живот, или просто този път зимата е отнела семейството ми завинаги.

Коул ме наблюдаваше. Презрението беше изчезнало от лицето му, но въпреки това не каза нищо. Виждах в очите му някаква празнота, нещо, на което не знаех как да реагирам, затова не казах нищо повече.

Нямаше смисъл да стоим тук, така че тръгнах към изхода, а Коул се задържа в колибата още малко, за да провери дали храната не е полазена от насекоми. Плъзнах пръсти по ръба на един от сандъците и се заслушах. Не знаех какво точно се опитвам да чуя, защото наоколо беше съвсем тихо. Дори чинката беше замлъкнала.

Опитах да си представя, че Коул не е тук, и да напрегна слух по начина, по който го правех, когато бях вълк, за да нарисувам в съзнанието си карта на околните гори, определяйки местоположението на всички животни по звуците, които издаваха. Не долових нищо.

Някъде там, сред дърветата, имаше вълци, но те бяха невидими за мен.

Двайсета глава Коул

Започвах да губя връзката с човешкото си тяло и това ми допадаше.

Сам ме караше да се чувствам неуютно. Имах няколко различни маски, зад които криех истинското си лице, и те вършеха работа за всеки, когото бях срещал досега, но нито една от тях не ми се струваше подходяща за пред него. Той беше болезнено, отвратително искрен и аз не знаех как точно се очаква да отвърна на нещо подобно.

Затова почувствах облекчение, когато излязохме от колибата и той обяви, че ще излиза с колата.

— Бих ти предложил да дойдеш с мен — добави, — но скоро ще се трансформираш.